Приказваше се, че владетелят завиждал на Кюприлиите за този епос. За султана бяха написани и продължаваха да се съчиняват десетки дивани и най-различни стихове от дворцовите поети, но в епос като този за Кюприлиите никъде не бе възпят. Дори се говореше, че именно тази завист била една от причините, поради която султанът от време на време нанасял удари на Кюприлиите. Защо не вземем да подарим този епос на султана и да се избавим от злините? — бе казал веднъж Ебу Керими като малък, когато чу шушуканията на възрастните. Млъкни, Ебу — беше се скарала майка му, — епосът е нещо, което не може да се подари, разбираш ли? Той не е като пръстените или диамантите, а нещо съвсем друго, което и да искаш, не можеш да подариш.
— Също като Песента на Нибелунгите, така ми каза — продължи Курт замислен. — През всичките тези дни все си задавам въпроса, който често се поставяше в нашия дом. Защо славяните са създали епос за нас, докато нашите съотечественици, албанците, дори не ни споменават в своя епос?
— Много просто — обади се един от братовчедите, — те мълчат, защото са очаквали нещо от нас.
— Според тебе това упрек ли е?
— Тълкувай го както искаш.
— На мене ми е съвсем ясно — обади се другият братовчед. — Това е в резултат на едно старо недоразумение между рода на Кюприлиите и албанците. За тях е необяснимо влиянието на нашия род в империята или да се изразя по-точно, те не отдават никакво значение на това. Изобщо не искат и да знаят какво са направили и правят Кюприлиите за цялата огромна империя, в чиито предели Албания не е нищо друго освен една незначителна частица. Тях ги интересува само какво сме направили за тази частица, за Албания. В действителност са очаквали нещо много повече от нас.
— Някои наричат албанците нещастници, други ги смятат за честит народ — намеси се отново братовчедът. — Според мене те не са нито едното, нито другото. В известен смисъл Албания прилича на рода на Кюприлиите — тя е изпитала и благосклонността, и гнева на султана.
— И според тебе кое е било повече? — попита Курт. — Благосклонността или гневът?
— Трудно е да се каже — отвърна братовчедът. — Никога няма да забравя думите на един евреин: „Когато турците се запътиха към вас с копия и мечове в ръце, вие, албанците, съвсем основателно помислихте, че идват да ви убиват, а те ви носеха даровете на империята.“
— Ха, ха! — засмя се Курт.
Притворените очи на братовчеда светнах, сякаш с последния остатък от блясък.
— Но като дарове, изпратени от безумец, те бяха предадени толкова грубо, че и кръв се ля — продължи той.
— Ха, ха, ха! — изсмя се този път още по-силно Курт.
— Защо се смееш? — нахвърли се срещу него големият му брат, губернаторът. — Точно така е, както е казал евреинът. И ти, и аз добре знаем, че турците разделиха с нас властта.
— Естествено — отвърна Курт. — Само петимата министър-председатели от нашия род са достатъчно потвърждение за това.
— Но то беше само началото — рече губернаторът. — По-късно дойдоха десетки министри и генерали.
— Аз не се смея на това — отговори Курт.
— Много си се разглезил — обърна се към него големият му брат.
Очите на Курт пламнаха.
— На нас, албанците, турците ни дадоха онова, което ни липсваше — намеси се братовчедът, за да привлече вниманието на останалите, — широки хоризонти.
— Но наред е това и големи усложнения — отвърна Курт. — Дори животът на отделния човек се обърква, когато се сблъска с държавния механизъм, а да оставим настрана драмата на цял един народ.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Нали разправяте, че турците разделили властта с нас?
— Както и да е, те ни дадоха онова, което наистина заслужаваме — продължи братовчедът. — А ние на всичко отгоре ги проклинаме.