Коридорът се оказа още по-дълъг, отколкото му се видя в началото. Освен това бе слабо осветен от страничните коридори, в един от които най-после свърнаха. Служителят почука на една врата и влезе, като я остави отворена, за да го последва Ебу Керими. Той се поколеба за миг пред вратата, но онзи му направи знак да влезе.
Преди да почувствува топлината в стаята, Ебу Керими усети миризмата на огъня. В средата на канцеларията имаше голям меден мангал. Зад дървената маса седеше човек с твърде продълговато намръщено лице. На Ебу Керими му се стори, че не само когато влязоха, а и преди това погледът на чиновника бе вперен във вратата, сякаш ги очакваше.
Ниският човек, когото той вече смяташе за познат, се приближи до другия и нещо му пошепна на ухото. Дълголикият не отместваше поглед от вратата, сякаш някой продължаваше да чука. Той слуша известно време онова, което му шепнеше служителят, после нещо измърмори, без нито един мускул да трепне на лицето му. Ебу Керими си помисли, че нищо няма да направят нито препоръчителното писмо, нито намесата на когото и да било пред този човек, чиито очи, кой знае защо, гледаха само към вратата.
В това време се обърнаха към него и нещо го попитаха. Ръката му враждебно потри хастара на палтото, извади писмото, но в същия миг му се стори, че движението му направи още по-мрачна атмосферата наоколо и несъзнателно си помисли да не би погрешно да е чул и понечи да пъхне писмото в джоба си, ала ниският човек протегна ръка към него. Ебу Керими се успокои и му го подаде, но радостта му бе кратка, тъй като чиновникът изобщо не го докосна, както направи и ниският служител преди това, а само махна с ръка, сякаш да покаже пътя на писмото към неговото предназначение. Съвсем объркан, Ебу Керими най-сетне разбра, че писмото бе предназначено за друг, несъмнено много по-висш от тези двама, служител.
За учудване на Ебу Керими, когато го заведоха където трябва, висшият служител взе писмото, като откъсна очи от вратата (той не очакваше подобно нещо), и започна да го чете. Докато четеше, Ебу Керими не сваляше очи от него с надеждата, че ще открие някаква промяна в израза на лицето му, но точно в този миг се случи нещо още по-страшно, дори ужасно, което на Ебу Керими му заприлича на онзи приглушен тътнеж, който предшествува земетресенията. Както четеше с навъсено лице, висшият служител бавно взе да се надига от мястото си. Изправянето му трая толкова дълго, че ужаси Ебу Керими, защото му се стори, че това еднообразно движение никога няма да завърши и че страшният служител, който държеше в ръце съдбата му, сякаш ей сега, пред очите му, щеше да се превърне в чудовище. Той бе готов да извика: „Стига, не искам да постъпвам на работа, върни ми писмото, само не се изправяй така“, но в този миг служителят най-после се изправи.
За учудване беше среден на ръст. Ебу Керими си пое дълбоко дъх, но облекчението, което изпита, бе твърде преждевременно. След ставането висшият служител бавно напусна мястото си със същите еднообразни движения. От масата се запъти към средата на стаята. Служителят, който бе довел Ебу Керими, изглежда, познаваше тези навици и леко се отдръпна, за да му направи място. Ебу Керими почувствува как на висшия служител някак му олекна. Беше съвсем естествено — изправяне на изтръпнало от продължително седене тяло, може би измъчвано и от хемороиди или лумбаго, а Ебу Керими си помисли, че той е причина за мрачното настроение на висшия служител. В последно време нещо не съм в ред с нервите — си каза той.
За първи път от сутринта насам очите на Ебу Керими погледнаха с присъщата си смелост лицето на друг човек. Служителят продължаваше да държи препоръчителното писмо. Той очакваше онзи да се обърне към него с думите: „Уведомен съм за вас, ще постъпите при нас на работа“, или поне да каже нещо обнадеждаващо, да му даде някакво обещание за следващите седмици или месеци. Не случайно многобройните му братовчеди повече от два месеца тичаха нагоре-надолу и направиха необходимото да подготвят тази среща. А ето че Ебу Керими предварително се бе изплашил от този висш служител, който навярно имаше по-голяма нужда да поддържа добри отношения с могъщия им род, отколкото той с един чиновник. Докато го гледаше, Ебу Керими бе толкова спокоен, че дори бе готов да му се усмихне. И сигурно щеше да го стори, ако изведнъж не бе настъпил онзи невероятен обрат. Изправен пред него, важният служител сгъна внимателно препоръчителното писмо и точно когато Ебу Керими очакваше някоя добра дума, онзи скъса писмото на четири парчета. Ебу Керими трепна. Отвори уста да каже нещо или може би да си поеме дъх, но не стигаше това, че служителят накъса писмото, ами направи няколко крачки към мангала и хвърли в него парчетата. Един пламък близна за миг хартията и съживи задрямалия огън, след което изгорялото писмо се превърна в сивкав прах.