На Хелън й се искаше никога да не бе чула за тази изложба. Можеше да се каже, че Джон я бе използвал, за да подразни Виктория, но всъщност тя наистина прояви интерес. И едва когато се озова лице в лице с Рийд, осъзна грешката си. Би трябвало да се досети! Идеята да посети галерия, където присъства и Рийд Уайът, трябваше да я накара да избяга на километри далече.
Джон беше в отлично настроение, докато се разхождаха из града. Явно бе чакал удобния момент да ядоса Виктория, а откриването бе чудесна възможност за това. Трябваше да се досети.
Всъщност не бе ядосана заради поведението на Джон, нито заради реакцията на Виктория. А заради собственото си държание. Срещна Рийд и онази далечна нощ от миналото заплашваше да се повтори. Хелън се чувстваше изнервена и неспокойна. Не искаше да остане с него, а остана. И което бе най-лошо, беше й приятно!
Хелън излезе изпод душа и взе хавлията. Зави се и опита да потисне паниката, която се надигаше, и се опитваше да я погълне. Дявол го взел, какво толкова страшно има да си признае, че Рийд Уайът все още е изключително привлекателен мъж! Физически, поправи се тя. Характерът му не отговаряше на подобно определение. Въпреки това, ако някой като него реши да бъде очарователен, едва ли живо същество би могло да му устои. А тя бе живо същество. Защо трябваше да мисли, че неочаквано се е сдобил с рога и опашка?
Заради това, което бе направил! Заради безсърдечието му! Добре, добре! Рийд Уайът бе един прекрасен представител на мъжката половина от човешкия род. За своите години! Май не само тя мислеше така. Когато двамата с Джон влязоха, до Рийд бе застанала съблазнителна блондинка! Забеляза я още от вратата. Русата хубавица го гледаше така, сякаш беше най-вкусното парче от тортата и Хелън усети как вътрешностите й се стягат, защото реши, че може би е настоящата му приятелка. Макар да бе убедена, че той няма постоянна любовница. Мъж като него — толкова сексуален — не можеше да се ограничи с една жена. Макар да нямаше причини да мисли, че е самотен. Не, сигурно си имаше любовница.
Захвърли хавлията. Беше й топло. Зърна отражението си в голямото огледало, което покриваше цялата стена на банята. Раменете й бедрата й бяха покрити с лек загар. Трябваше да внимава. Кожата й бе много чувствителна. Двамата с Джон прекарваха по цял ден на открито и почивката очевидно му се отразяваше добре. Но тя не беше доволна. Непрекъснато беше нащрек. Отчасти поради собствената си нервност, отчасти защото усещаше, че е прекалено податлива и беззащитна.
Опита да потисне опасенията си и отвори гардероба. Трябваше да реши какво да облече. Къси панталони, разбира се. Всички носеха къси панталони и, слава Богу, бедрата й бяха стройни. Избра шорти и фланелка с голямо деколте, така че да открие загорялата си шия.
Прогони песимистичните мисли, огледа се и си каза, че през изминалите дни имаше моменти, през които забравяше усложненията. Например, когато Джон нае мотоциклет и положи огромни усилия да й покаже целия остров. Ходиха навсякъде. Съмърсет Бридж, малкото градче Сент Джордж, Гибс хил Лайтхауз, откъдето се виждаха всички острови, образуващи Бермудите. Плуваха в залива Уоруик и в Хорсхоу, посетиха подземните кръчми на Лимингтъш Джон я учи да се гмурка и въпреки че не знаеше как да диша през шнорхела, видя много красиви риби. Просто нямаше причина да бъде недоволна. Всъщност ако погледнеше на нещата от друг ъгъл, Рийд би трябвало да бъде нещастен. Не тя. В края на краищата, той бе загубил правата си над малкото момиченце, от което всеки баща би се гордял. А ако случайно узнаеше коя е, сигурно щеше да припадне от изненада.
Така ли бе наистина? Ако някога си спомнеше за нея, как ли би обяснил на Джон? А той щеше ли да има доверие в баща си, ако научеше, че бе отнел девствеността на шестнайсетгодишно момиче? Изобщо откъдето и да го погледнеше човек, проблемът бе нерешим. Въпреки това, снощи…
Хелън с мъка се насили да мисли за изложбата. Много картини й харесаха и не се съмняваше, че Лутър Стайлс ще има успех. Творбите му, особено портретите, имаха дълбочина, чувство, замах — неща, които не се срещат често. Рийд… Отново Рийд! По дяволите! Трябваше да приеме съществуването му, все пак! Той каза, че Виктория открила Лутър на пристанището на Сейнт Джордж да рисува портрети на туристите. Веднага разпознала таланта му и с нейна помощ той си обзавел ателие.
Въпреки това Хелън усещаше, че интересът на Виктория се простира извън обикновеното покровителство. Всъщност беше съвсем ясно, че тя прави галерията заради Лутър и макар да помагаше и на други художници, не можеше да се отрече, че той е нейният любимец.