Хелън го намираше интересен, но арогантен. Не обичаше самовлюбените хора, а той бе точно такъв. И суетен.
Като реши, че загуби прекалено много време за човек, който едва ли се интересува от нея, тя хвърли последен поглед в огледалото и излезе. Морскосините шорти и моряшката фланелка й стояха отлично.
Поколеба се за миг, преди да тръгне към стълбите. Беше й трудно да се ориентира в малката кула, образувана в ъгъла на къщата и всеки път се страхуваше да не влезе там, където не трябва. Не обичаше този час на деня, защото можеше да срещне Рийд. Джон обикновено ставаше по-рано и макар баща му и лелята да присъстваха на закуска, Рийд винаги четеше вестника си, а Виктория не отлепяше нос от кореспонденцията.
Хелън слезе съвсем безшумно по покрития с килим под. Беше й приятно да си мисли, че е съвсем сама. Къщата бе прекалено голяма за двама. Дори за четирима.
Трапезарията бе с изглед към синия безкрай на пролива. И макар че започваше да свиква с фантастичната гледка, цветът на водата бе нещо, на което не можеше да се нагледа. А единственият човек, който седеше на масата, бе Рийд Уайът.
— Добро утро — поздрави той, като остави вестника и се изправи да я посрещне. — Добре ли спа?
— О, да! — промърмори тя и се огледа. — Къде са другите?
Рийд сви рамене и мускулите под фланелката му заиграха. Къси бежови шорти и маратонки допълваха облеклото му и за миг Хелън се смути. Беше свикнала да го вижда с риза и вратовръзка и й трябваха няколко секунди да осъзнае, че днес е неделя.
— Бих казал, че Виктория спи. Доста шампанско изпи снощи. Колкото за Джон, ти сигурно по-добре знаеш къде е.
Хелън с мъка си пое дъх.
— Ние не спим заедно, ако това имате предвид — отвърна рязко, а той вдигна ръка е жест на извинение. Но тя бе така ядосана, че не можа да се сдържи. — Аз не спя, с когото ми падне, господин Уайът! Нещо, което едва ли ще разберете!
За миг Рийд загуби дар слово. Хелън осъзна, че е непростимо груба. И макар да бе доволна, че го сряза, малко се уплаши. Острите й думи можеха да го накарат да се замисли! Ами ако се сети коя е! Господи, как можа да прояви такава глупост!
— Моля да ме извиниш — рече той, но гласът му бе загубил топлотата, с която обикновено се обръщаше към нея — Говорих, без да се замисля. Младите хора днес. — Вдигна рамене. — Човек не бива да си въобразява нищо.
Тя сведе глава.
— Аз също се извинявам — продума и срещна студения му поглед. — Не исках да бъда… груба.
— Така ли? — По всичко личеше, че не прие извинението й. — Извинявай, но се държа точно така. Всъщност исках да кажа, че откакто си тук, търсиш подобна възможност.
Хелън поруменя и беше сигурна, че изглежда още по-виновна, отколкото е.
— Моля, простете ми! — повтори, но той отново не прие извиненията.
— Нали чу какво казах? Ти криеш нещо. По неизвестни причини. Избягваш ме. Не знам защо. Но се заклевам, че ще разбера!
— Грешите…
— Убеди ме!
— В какво? — загледа го удивено тя.
— Убеди ме! — повтори той, заобиколи масата и я хвана за раменете. — Кажи, че не ме отбягваш, че искаш да говориш с мен. Кажи, че не ме приемаш като някаква особена форма на живот.
Беше много близо и тя чувстваше как тънки струйки пот се стичат по гърба й. А той продължаваше да я гледа. Очите му бяха сиви. Като на Алекса! Но сега изглеждаха почти черни и устата й пресъхна, защото осъзна в каква опасна ситуация е попаднала.
— Съжалявам, ако сте решили, че съм неблагодарна — промълви, но изражението му не се промени.
— Кой говори за благодарност? Искам да знам какво те тревожи. Какво съм казал, по дяволите? Какво съм направил?
Хелън се насили да се усмихне.
— Господин Уайът, нямам представа защо сте останали с това погрешно впечатление. Снощи си мислех, че се разбираме чудесно. Беше ми толкова приятно, когато ми показахте изложбата и дори простих на Джон, задето ме използва като извинение.
— Снощи беше изключение — въздъхна Рийд. — И ти много добре го знаеш.
— Нима? — невинно попита Хелън, а той свъси вежди.
— Знаеш ли, приличаш ми на някого. Но не мога да си спомня на кого.
— Аз ли? — Едва успя да потисне трепета в гласа си тя. — Дано да е някой, когото харесвате.
— Не помня. Първото доказателство, че остарявам.
— Не сте стар.
— Няма нужда от лъжи.
Стомахът й се сви на топка.
— Не лъжа.
— Добре, добре — съгласи се Рийд и устните му се извиха в усмивка. — Да говорим за друго. Например какво мислиш да правиш днес? И дали предложението да прекараш няколко часа на яхтата ще ти хареса?