Тя се подпря на ръката му, но веднага се дръпна и се насочи към най-далечната седалка. Цялата трепереше. Ако бе забелязал, поне не го показа. Сложи голяма кошница на дъното и запали мотора. Сетне седна зад кормилото и подкара моторницата.
Докато стигнат, Хелън се забавляваше да чете имената на плавателните съдове, покрай които минаваха. Повечето бяха имена на жени — „Фелисити“, „Аврора“, а също и словосъчетания като „Търговец на мечти“ или „Морска болест“. Чудеше се как ли се казва неговата. Не можеше да си представи име като „Дръзката Алис“. По-вероятно „Ариадна“ или „Дездемона“. Доближиха и спряха до яхта с надпис „Морски скитник“. Би трябвало да се досети, че Рийд Уайът е непредсказуем, въздъхна Хелън. Яхтата беше огромна. Как щяха да я управляват само двамата?
Забелязал тревогата в очите й, Рийд се усмихна.
— Какво има? Чудиш се как ще се качиш ли?
В интерес на истината не й бе минало през ума.
— Изглежда огромна — продума Хелън, без да се помръдне. — Дали все пак няма да имаме нужда и от Джон?
— Може да се управлява с една ръка. Но какво те тревожи? Нали можеш да плуваш.
— Да, разбира се.
— Значи всичко е наред. Да вървим.
Нежеланието да остане насаме с него, заедно с чувството за страх, подкосиха краката й. С мъка се изправи и пое към края на моторницата.
— Стъпи тук. Така ще се покатериш.
— Наистина ли?
— Разбира се. Няма да те оставя да паднеш. Ще бъда зад теб — засмя се той.
Нали точно това ме притеснява, помисли си Хелън, но замълча.
Всъщност се оказа по-лесно, отколкото предполагаше. Или й се щеше да продължи мига, през който усещаше ръцете му върху тялото си. Както и да е, за нула време се озова на борда на „Морски скитник“ и се огледа. Не бе предполагала, че ще бъде толкова интересно. От прозореца на спалнята бе наблюдавала яхтите и бе завиждала на собствениците им, както и на умението им да ги управляват. А сега бе част от тях и всичко бе така вълнуващо! Почувства благодарност към Рийд.
— Всичко наред ли е? — попита той.
— Да — отвърна Хелън и осъзна, че са съвсем сами. Наоколо беше само вода. Яхтата плуваше в океана. О, тя не беше скитник. Беше дама — елегантна, благородна лейди, чиито стройни линии и полиран дървен обков просветваха под слънчевите лъчи.
След като подминаха дузина малки островчета, Рийд изключи двигателите и започна да нагласява платната. Винаги се бе възхищавала на самотните мореплаватели и бе мислила, че им е много трудно. А се оказа, че изобщо не е така. Всички съоръжения бяха автоматизирани и трябваше само едно натискане на копчето. Чак сега разбра защо бе така самоуверен, като й каза, че може да се управлява с една ръка. Нямаше никакви кабели, глупости — въжета. Трябваше да научи термините, за да разказва на Алекса. Какво всъщност се канеше да й каже? — сети се неочаквано Хелън. Може би „Знаеш ли, баща ти ме вози с яхтата си“? Детето смяташе баща си за мъртъв.
Набраха скорост и трябваше да внимава за равновесието си. Яхтата подскачаше над вълните и всеки път, когато се гмурнеха, Хелън чувстваше, че стомахът й се бунтува. Но стискаше зъби. Не искаше да се изложи пред Рийд.
Той гледаше някаква карта. Вероятно дочу стъпките й, защото вдигна глава и каза:
— Искаш ли да направиш кафе? Кухнята е срещу главната каюта. Има всичко необходимо.
Идеята да слезе долу не й хареса.
— Хей, добре ли си?
Явно бе видял, че не помръдва. Сигурно съм бяла като платно, помисли си Хелън. Дявол го взел, вечно ли ще се унижавам пред този мъж?
— Чувствам се малко… нестабилна. — Доста скромно обяснение за състоянието й, но нямаше да признае, че й е лошо, я! О Боже, бяха толкова далеч от брега!
— Ясно.
Макар, че не му каза истината, бе убедена, че я знае.
— Не се тревожи, този пасаж е последният. След като подминем Спениш Пойнт, става спокойно. Това са вълнения, предизвикани от пролива.
Хелън кимна не разбиращо. Къде бе този Спениш Пойнт, дявол го взел? Колко ли ще продължи всичко това?
— Ела — каза Рийд след минута и протегна ръка, сякаш усети трепета й. И въпреки убеждението, че не прави най-умното нещо на света, тя му подаде своята.
— Сега хвани руля. Точно така. Дръж го нежно, но здраво. Не го изпускай, не му позволявай да се върти. Точно така. Ето, сега ти управляваш яхтата.
— Наистина ли? — Беше така съсредоточена да държи руля, та забрави, че й е лошо. Започваше да разбира страстта на хората към ветроходството.
— Надявам се, че ти харесва — отбеляза зад рамото й Рийд.
— О, да! — възкликна с възторг, обърна глава и осъзна колко опасно близо е той. Макар да не я докосваше, чувстваше топлината, излъчвана от тялото му, а лицето му бе на сантиметри от нейното. Бе като хипнотизирана. За няколко секунди бе напълно безпомощна, стисната в хватката на чувства, които не можеха да бъдат подчинени на нищо. Вместо да се обърне и да се концентрира върху руля, тя продължаваше да се взира в очите на мъжа. Неочаквано загуби равновесие. Палубата се разклати под краката й. Но какво става? Какво им ставаше и на двамата? — запита се тя. Тогава Рийд сграбчи руля. Светът дойде на мястото си. Хелън разбра, че причината е в нея. В глупавите си мечти, бе изтървала руля и за малко да се обърнат.