— Ако нямаш нищо против…
След няколко минути чинията й бе пълна със сьомга, гарнирана с бяло ароматно сирене.
— Ще се върнем ли след обяда? — попита Хелън, неспособна да измисли никаква тема за разговор.
— Веднага — отвърна кратко той. Сякаш виното го интересуваше повече от храната. — Не се страхувай. С мен си в пълна безопасност.
— Не се страхувам. — Думите й прозвучаха предизвикателно, но бяха искрени.
— Така ли? — попита Рийд. — Прости ми, но ми е трудно да ти повярвам.
Тя сведе глава.
— Това си е твой проблем.
— Може би. Или по-скоро, ти си моят проблем. — Замълча, сетне продължи нежно: — Защото ние вече сме се срещали, нали, Хелън? И когато те докоснах, всичко си дойде на мястото.
Осма глава
Хелън скочи от яхтата веднага щом докоснаха вълнолома и тръгна бързо към къщата. Рийд извика след нея, но тя се престори, че не чува. Трябваше да се усамоти. Трябваше да подреди мислите си, да реши какво да прави. Но най-много се нуждаеше от време, за да се справи с чувствата си. Беше се борила със сълзите толкова дълго, че вече не можеше да ги потиска.
Видя, че Джон я очаква на верандата. Ситуацията май се е променила, помисли си с ирония тя, тъй като сега нея я измъчваше главоболие. Той не беше сам. Някакво момиче седеше до него. Държеше кутия кола и предизвикателно клатеше крака си върху рамката на стола. И тъй като бе облечена само с копринена блуза и шорти, за въображението на човек оставаше скрито твърде малко.
— Къде бяхте? — извика Джон, когато Хелън приближи, и той стана да я посрещне. Сложи ръце на раменете й и се наведе да я целуне. Тя едва потисна желанието си да извърне глава. Но той сякаш не забеляза. — Започнах да мисля, че си ме изоставила. Знаеш ли колко е часът? Четири и половина!
— Съжалявам. — Имаше чувството, че тази дума се превръща в основна част от речника й. — Баща ти ме вози с яхтата. Трябваше ни повече време да се върнем, отколкото предполагахме.
— Това не е шега, нали? — Въпросът му бе ироничен, но физиономията му се смекчи. — Е, на мен пък Сузи ми прави компания. Нали, кукло?
Момичето се усмихна, но погледът, който хвърли на Хелън, не бе никак приятелски.
— Беше удоволствие за мен — отвърна тя и прокара яркочервени нокти през русата си коса. — Не се познаваме от вчера.
— Какво мислиш за приятелката ми? Казах ли ти, че имам безупречен вкус?
Хелън се дръпна, тъй като Джон се опита да плъзне ръка по тялото й. Тази страна от характера му не й харесваше и освен това вече правеше сравнение с баща му.
— Какво ти става? — попита Джон. — Да не се чувстваш виновна, че ме остави сам толкова време?
— Изобщо не се чувствам виновна — отвърна Хелън през зъби, макар че всъщност изпитваше вина, но не и по причините, които той си въобразяваше.
— В случай че те интересува, ще ти кажа, че съм много по-добре. — Помълча и добави кисело: — Както виждам, умираш от нетърпение да го чуеш.
Тя въздъхна. Беше й трудно да говори обективно, докато мислеше колко време ще е нужно на Рийд да закотви яхтата и да се върне до къщата.
— Щях да прекарам един много тъжен следобед, ако не беше Сузи. Освен това се тревожих за вас. Можеше да паднеш зад борда…
Де да бях паднала! — помисли си цинично Хелън. Плачеше й се и ако не заради себе си, то заради Алекса трябваше да потисне сълзите.
— Извинявай — повтори тя, опитвайки се да придаде малко нежност на гласа си. — Разбира се, че ме интересува как си. Но не предполагах, че толкова бързо ще се възстановиш.
— Къде ходихте?
— Къде ли? — повтори като ехо и хвърли нервен поглед назад. Изведнъж осъзна, че от нея очакват отговор и се насили да събере мислите си. — Ами някакъв залив, близо до Сейнт Джордж.
— Кораловата пещера?
— Сигурно. Не знам. Беше много красиво.
— Така е. — Джон вече не изглеждаше толкова враждебен. — Брегът се спуска направо към плажа, нали? И може да се пусне котва съвсем близо до него.
Хелън не бе в настроение да обсъжда красотите на природата. Искаше да се скрие, преди Рийд да се появи, и се чудеше дали синът му не долавя лицемерието й. Но всъщност защо би трябвало да се съмнява? Той й вярваше, вярваше и на баща си.
— А как ти се видя яхтата? — Въпросът му я върна в настоящето.
— О, прекрасна е — отвърна тя и се сети, че може да си намери извинение и да се спаси. — Страхувам се, че не съм родена за ветроходец. Знаеш ли… хвана ме морска болест.
— Наистина ли? — Той веднага се промени, раздразнението му изчезна.
— Да — направи болезнена гримаса тя. — Сигурно затова ти се виждам толкова раздразнителна. Все още не съм добре.