Което си беше самата истина.
— О, милата ми! — Нямаше начин да избегне прегръдката му. — Защо не каза веднага? Само да се върне моят старец! Ще му кажа аз на него!
— Не, моля те, недей! Вината не е негова. Честна дума.
— Е, поне ще има какво да му отвърна, когато започне да ме заяжда за моите ветроходни умения. Предполагам, че ме е натопил как обърнах една яхта?
— Това си е ваш проблем — промърмори Хелън и притисна ръка към челото си. — Обаче ако нямаш нищо против, искам да се прибера и да взема един душ. Чувствам се прегряла и лепкава.
— Разбира се. А къде е татко? Не ми казвай, че си плувала дотук?
— Разбира се, че не. — Тя отново погледна към пътя и сърцето й заби ускорено, защото видя Рийд да приближава. — Ето го. Той ще ти разкаже. — Обърна се към момичето и направи усилие да бъде учтива. — Радвам се, че се запознахме, Сузи. Може би ще се видим отново.
— О, със сигурност — обеща любезно Сузи, но изражението й говореше съвсем друго. — Ще го очаквам с нетърпение.
Хелън бързаше да се скрие. Забрави напълно и малката Сузи, и Джон, когато стигна апартамента си. Затвори вратата, облегна се на стената и въздъхна. Най-сетне сама. Стени, стени — какво облекчение! Заобикаляш се с физически бариери и започваш да си мислиш, че си неуязвим. А не си. Идва някой, прави защитата ти на пух и прах и те оставя слаб и уморен. Както се чувстваше тя в момента.
Бе напълно неподготвена. Но всъщност може ли човек да е подготвен за най-лошото? Въобразява си, че е, а когато се случи, разбира, че не било така. До този момент трябваше да се справя само със собствените си чувства към Рийд. Сега неочаквано се сблъска със страшното очакване, че рано или късно той ще направи връзка, ще събере две и две и ще разбере, че е баща на Алекса.
Е, все още не беше се случило. Можеше и да не се случи никога. Но как да се надява на шанса? Първоначалната й реакция бе притъпена от целувката. Наистина, опита да се държи нормално след това, но той каза, че…
— Казах, че сме се срещали — повтори Рийд. — Преди години. В Лондон. На една изложба на „Корда Галери“, ако си спомням правилно. Затова ли се мъчиш да скриеш, че си работила в галерия?
Хелън бе загубила способност да говори.
— Знаех си, че нещо ми е познато в теб — продължи той и се взря в нея. — Но тогава косата ти бе по-яркочервена. И не беше толкова слаба.
Беше закръглена кукличка, вярно е. Наистина имаше по-едри гърди и бедра, което я правеше да изглежда по-възрастна. Рийд явно бе сметнал, че е пълнолетна, когато…
Но тя не съжаляваше за загубата на тегло. А колкото до косата — използваше шампоан оцветител.
— Прав съм, нали? — попита той и отпи глътка вино. — Кажи нещо, за Бога!
Помисли си да отрече, но се отказа.
— Да, познавахме се някога. Както казваш, беше много отдавна.
— Преди десетина години. Господи, защо не ми каза? За такъв глупак ли ме смяташ?
Хелън се втренчи в него. Хиляди мисли минаха през главата й. Глупак ли беше? Той или тя?
— А защо трябваше да ти кажа. Ти не ме позна. Дори не се сети как се казвам.
— Но аз не знаех името ти!
— Знаеше го…
— Не — прекъсна я Рийд. — Паметта ми може да не е най-добрата, но ако го знаех, щях да си спомня. А нашето запознанство бе… малко нестандартно, меко казано.
Така си беше. Хелън не можа да потисне пристъпа на смях, който се надигна в нея. Боже мой, това вече беше истерия! Не беше време за истерии. Трябваше да се овладее!
— Имената не са важни — продължи той. — Освен това, след като ние… Надявам се, че си спомняш какво правихме… Ти си отиде, без да ме събудиш.
— Но аз помня твоето име — отвърна Хелън й той въздъхна.
— Нали открих галерията. В действителност тя принадлежеше на приятел на Тори. Ето така бях въвлечен в тази история.
Виж ти! Значи и Виктория имаше своята роля. Слава Богу, че не бе продължила да поддържа връзка с Брайън Корда. Той не знаеше нищо за последствията.
— Забравила ли беше? — попита Рийд и тя сви рамене. По-добре да се съгласи, вместо да отговори.
Но ако си мислеше, че с това въпросите му ще свършат, много се лъжеше.
— Та защо не ми каза нищо? Надявала си се, че няма да се сетя?
— Заради Джон — отвърна бързо Хелън и навлажни устни. — Ще му разкажеш ли?
— Ти какво очакваш?
— Не знам. Не знам какво смяташ да правиш. — Почувства се зле. — Сигурно си мислиш, че не трябваше да идвам.
— Къде? Днес? Или на Бермудите?
— На Бермудите, разбира се.
— Но ти не предполагаше, нали? Тори ми разказа как си объркала фамилните имена. Щеше ли да дойдеш, ако знаеше, че Джон всъщност е Уайът?
— Вероятно. — Не смееше да го погледне.