Хелън въздъхна. Колко наивна е била! За пръв път в живота си срещаше мъж, който отговаряше на представата й за идеалния. Беше около трийсетте. С леки бръчици около устата. От мига, в който го зърна, бе като омагьосана и трябваше да се бори, за да устои на безспорния му чар.
Запознаха се по изключително необикновен начин. Тя вървеше сред гостите и предлагаше питиета, когато някаква жена неочаквано изскочи пред нея. Нямаше начин да избегне сблъсъка. Жената бе едра, висока и доста тежка. Освен това бе с обувки с невероятно високи токове и изобщо не можеше да пази равновесие. Опита да се хване за Хелън и в резултат всички се оказаха на земята — Хелън, таблата и жената.
Това предизвика невероятна суматоха. Хората се отдръпнаха, като се пазеха от пръските шампанско и парченцата стъкло. Брайън дотича да види какво става и щом зърна изражението му, Хелън разбра, че ще бъде обвинена. Още повече, че жената бе лейди Елизабет Бенчли, една от най-щедрите дарителки на галерията. А фактът, че голяма част от питиетата се бяха разлели по роклята й, която несъмнено бе от „Диор“, още повече влошаваше нещата.
— Съжалявам — повтаряше Брайън. — Момичето е неопитно, несръчно, не биваше да му поверявам напитките. О, Господи!
— Добре ли сте?
Хелън гледаше уплашено Брайън и лейди Бенчли, когато дочу тези думи, произнесени с плътен, приятен глас.
— Ами… — Отговорът заседна в гърлото й.
— Не сте наранена, надявам се? — добави с усмивка хубавият непознат и докосна ръката й. — Паднахте много лошо.
— О, Господи! Брайън ще ме убие!
— Първо аз него. Та той няма право да ви обвинява в нищо.
— Вината бе моя — нещастно прошепна тя. — Дали лейди Бенчли ще иска да й възстановя роклята?
— Може да изпрати сметката от химическото чистене в галерията, но вината не беше ваша — успокои я мъжът. — Аз видях всичко. Тя налетя право върху вас.
Хелън преглътна с мъка и го погледна. Осъзна, че всъщност това е той и цяла се изчерви.
— Благодаря ви — рече смутено. — Най-добре да оправя тази каша.
— Ще ви помогна. — Рийд се наведе и започна да събира по-големите парчета стъкло. Хелън го гледаше невярващо.
Брайън се извини на лейди Бенчли и се присъедини към тях.
— Господин Уайът, моля ви, няма нужда!
Рийд се изправи.
— Само помагах на асистентката ви. — Той пъхна ръце в джобовете. — Случайни инциденти стават винаги.
— Това не бе случайност! — извика Брайън и се обърна сърдито към Хелън. — Това бе непростима небрежност. Никой ли не ти е казвал да внимаваш, когато носиш табла с чаши? И да не се блъскаш в хората?
— Аз не…
— Не отричай! Да не искаш да кажеш, че лейди Бенчли се е блъснала в теб?
— Но тя ме бутна!
— Глупости! Ти не гледаш къде вървиш! Сега си отивай! Уволнявам те!
— Мисля, че сте малко прибързан, Корда — намеси се Рийд, но Хелън не дочака да види как ще се развият събитията. Беше обидена, унижена, объркана и искаше да се махне оттук. Сигурно всички я обвиняваха за случилото се.
— Хей, какво става? — хвана я за рамото барманът, но тя само поклати глава. Очите й горяха от усилие да не избухне в сълзи. Грабна сакото си и изтича навън. Побягна през алеята, но спря да си възвърне самообладанието. Не можеше да се прибере у дома в това състояние. Ако отидеше при Клайв, той нямаше да я разбере. А както се закани Брайън, тя едва ли щеше да работи в бара.
Беше нещастна. Не беше виновна. Поне не за всичко. Унижението отстъпи място на възмущение и тя си помисли колко несправедлив бе Брайън. Изобщо не видя какво стана. Нямаше право да я обвинява. Само защото богатата лейди Бенчли даваше много пари на галерията, той се страхуваше да не загуби благоволението й.
Единственото хубаво нещо бе срещата й с Рийд. Но тя бе толкова разстроена, че дори не го осъзна. А той беше така мил! Много по-мил отколкото очакваше. А може би беше само учтив, рече си начумерено Хелън. Сигурно му е дожаляло за бедното девойче. Тя се бе държала като абсолютна глупачка.
Огледа се, за да се увери, че никой не я наблюдава, и се отправи към къщи. Беше все още светло. Около девет. Бе предупредила родителите си, че няма да се върне преди дванайсет. Брайън бе обещал да я изпрати с такси, както обикновено.
Осъзнавайки, че трябва да се прибере сама, Хелън реши да не взема такси. Галерията бе на Кенсингтън Хай Стрийт, недалеч от Ковънт Гардън. Щеше да повърви до метрото и да си иде с него вкъщи.
Пъхна ръце в джобовете и закрачи. Баща й нямаше да бъде очарован, че се е прибрала с метро, но какво да се прави.
Измина около сто и петдесет метра, когато дочу зад себе си шум на кола. Наоколо имаше хора и тя не се уплаши. Колата — тъмнозелен мерцедес, спря и от нея излезе мъж.