Хелън си отдъхна.
Десета глава
Но облекчението й не трая дълго, спомни си Хелън и се дръпна от прозореца. Ако тогава й бе известно всичко, което знаеше сега, едва ли щеше да приеме поканата му. Или може би щеше? Наистина беше много млада, но това не бе извинение. Известни й бяха рисковете, които поема. И въпреки това тръгна с Рийд под претекста, че ще пият кафе.
Когато прие поканата му, не предполагаше, че е гост на хотела и единственото място, където могат да пият кафе, е неговата стая. Мислеше си, че има фоайе или кафене, където ще продължат разговора. Но всичко бе затворено, дори барът.
Можеше да откаже и да не се качи. Рийд нямаше да прави сцени. Не бе в стила му. Би могла да се извини и да си отиде. Навън бе пълно с таксита.
Но не го направи. И защо? — запита се сега. Защото бе прекалено горда? Защото той щеше да разбере колко млада и неопитна е? Или глупава? Не. Не напусна хотела, защото искаше да бъде с него. Беше пълна лудост. Познаваше го само от няколко часа, но бе напълно запленена.
Сега осъзнаваше, че не си е давала сметка за опасностите, които я застрашават. Опитът й с мъжете не бе достатъчен, беше наивна. И освен това до този момент не бе срещала мъж като Рийд.
Той имаше оправдание. Беше пил, и то доста. Комбинацията от шампанско, уиски и саке сигурно не е никак безобидна. Тя си спомняше, че не вървеше съвсем стабилно, когато тръгнаха и може би затова бе обгърнал раменете й. Дали можеше да шофира в това състояние? Едва ли.
Апартаментът, в който я въведе, бе впечатляващ.
Кафето пристигна след секунди. Явно обслужването бе на високо ниво. Рийд благодари на сервитьора, който си отиде с лека усмивчица. Какво ли си мислеше? Това, което й мина през ума, не й хареса.
— Няма ли да седнеш? — попита Рийд и посочи канапето. Хелън кимна, но седна на един от фотьойлите.
С изненадано изражение той прекоси стаята. Седна на канапето, кръстоса крака.
— Е, няма ли да налееш кафето?
— О! — Изчерви се цялата, защото осъзна, че я бе поканил на канапето, за да е по-близо до масата и да сервира по-лесно. Но бе така объркана, че не се досети. — Сега.
Рийд се настани удобно и сложи ръка на облегалката. Разкопча горните копчета на ризата си и Хелън видя загорялата кожа на гърдите му.
— Захар или сметана? — попита, като седна на крайчето, почти на метър разстояние от него. — Или го обичате черно?
— Ти как мислиш?
— Не зная.
— Познай!
— Предполагам, черно.
Той направи гримаса.
— Да не мислиш, че съм пиян?
— Не… защо…
Хелън напълни чашата и я постави пред него.
— Заповядайте — добави и побутна купичката със сметана и захарницата. Сетне сипа на себе си. Ръцете й леко трепереха. Той се пресегна и ги взе в своите.
— Не съм пиян — рече меко. — Поне не дотолкова, че да не виждам очевидни неща. За пръв път правиш това, нали? Трябваше да се сетя по-рано. Сигурно алкохолът е притъпил възприятията ми.
— Няма значение.
— Има. Трябва да те заведа у вас. И ще го направя веднага, щом кафето проясни главата ми.
Не беше се чувствала никога така неопитна. Въпреки усилията й да изглежда зряла, беше се провалила. Той сигурно би си избрал друга. Не някаква глупава хлапачка, която няма достатъчно ум в главата.
— Хей — каза Рийд и Хелън изведнъж осъзна, че все още държи ръцете й. — Не гледай така тъжно. Не е настъпил краят на света! Прекарахме чудесно. Поне аз. За теб не знам.
— О, и аз! — разпалено потвърди Хелън. — И изобщо не трябва да си ходя. Освен ако моята компания не ви уморява.
— Не съм казал такова нещо. Не биваше да те водя тук.
Тя премига.
— А… разбирам… — Опита се да измъкне ръце, но безуспешно.
— Нищо не разбираш! — Вдигна глава, срещна очите й и отново извърна поглед. — Там е бедата!
— Но…
— Шшшт! — Той неочаквано долепи ръцете й до устните си.
Тя потръпна. Докосването й подейства като огън.
Сигурно усети реакцията й, защото я пусна, посегна към чашата си и я изпи на един дъх. Сетне я погледна със съжаление и стана.
— Готова ли си?
Този груб въпрос би трябвало да я обиди, но тя вече знаеше, че той постъпва така не защото я мисли за млада и наивна. А защото я харесва. И това й даде смелостта да го погледне и да каже:
— Не. Няма да тръгна.
Рийд седна. Не бе сигурна дали е сърдит. Единственото, в което бе сигурна, беше, че е твърде близо до нея и че е много нетърпелив.
— Късно е. — Гласът му бе дрезгав. — Да не прекаляваме.
Тя остави чашата си.
— Добре. Готова съм. — Нямаше сили да спори с него.
Но сега той не помръдна. Затвори очи и потърка чело, сякаш го болеше глава.
— Добре… ли си? — поколеба се Хелън и едва докосна ръкава му, а той отвори очи и я загледа с нескрита жажда.