Нощите бяха по-тежки. Сега, когато спомените от миналото се бяха събудили, в главата й отново и отново се въртяха сцените е Рийд. Колкото повече мислеше, толкова повече обвиняваше себе си. И това бе най-лошото. Беше й лесно да хвърли вината върху него, когато шансовете да го срещне бяха минимални. Но сега видя, че не е чудовището, за което го смята, и не можеше повече да оневинява себе си.
Рийд се върна в сряда вечерта, а Хелън го видя чак в четвъртък сутрин.
Когато слезе за закуска, се чувстваше като престъпник. Нямаше представа как да се държи, а беше убедена, че Виктория ще следи зорко реакциите й.
Но единственият човек на масата бе самата Виктория и Хелън седна с облекчение.
— Къде е Джон? — попита лелята. — Мислех, че ще слезе да види баща си. Особено след като излизахте снощи.
— Аз съм виновна — рече Хелън и си наля кафе. — Исках да танцуваме и мислех, че баща му няма да има нищо против.
Виктория не забеляза смущението й. Явно фактът, че Рийд си е вкъщи, бе най-важен.
— Брат ми не го показва, но сигурно не му е приятно синът му да го търси само когато иска нещо.
— Не мисля, че…
— Джон не ви ли е казал, че парите, които харчи, не са негови? — прекъсна я Виктория. — Не вярвам да се заблуждавате, че печели толкова много. Ако искате да знаете, Рийд плати дори самолетните ви билети!
— Съжалявам. Не знаех.
— Ами, типично за Джон. Пропилява всичко, което спечели, а после иска от баща си.
Появата на прислугата прекъсна разговора. Но й стана неприятно, че Рийд е платил идването й тук.
Поръча си припечени филийки и в този момент той влезе в трапезарията.
— Само кафе — нареди на момичето и поздрави сестра си и Хелън. — Добро утро.
Хелън очакваше да е облечен като за работа, но той бе по шорти и риза с къси ръкави. Следващият поглед й показа, че не изглежда добре и тя си помисли, че сигурно е уморен от пътуването.
— Няма ли да ходиш в банката? — Виктория зададе въпроса, който Хелън сама искаше да зададе. — Мислех, че имаш среща на управителния съвет. Нали затова се върна снощи, вместо тази сутрин.
— Среща на управителния съвет има — отвърна Рийд и седна на другия край. Взе вестника, който лежеше на таблата и погледна заглавията. — Но няма да ходя. Сега може ли да изпия едно кафе?
Докато сестра му наливаше кафето, Хелън си позволи още един бегъл поглед. Изглеждаше някак остарял и тя с учудване откри, че й е още по-мил. Той вдигна очи и срещна нейните. Изглежда прочете оценката и помръкна.
— Добре ли си?
Трябваше й време, за да осъзнае, че пита нея.
— Моля?
— Добре ли си? Нали беше… неразположена?
— О! Да. Добре съм, благодаря. А вие как пътувахте?
— Горе-долу. — И изведнъж попита: — Какво правихте с Джон, докато ме нямаше? Надявам се, че сте разгледали целия остров.
— По-голямата част — потвърди Хелън. — Времето бе чудесно.
— Мислех, че го намирате малко горещо — намеси се Виктория, явно решила, че много дълго е мълчала. — Не сте дори с лек загар.
— Кожата й е много чувствителна — отбеляза Рийд, преди Хелън да успее да измисли нещо. — Знаеш ли, Стайлс бе на летището снощи. Пътуваше за Ню Йорк. Не знаех, че си уредила нещо и там.
Виктория почервеня.
— Не съм. Откъде разбра къде отива? Не вярвам да те е информирал.
— Питах го.
— Защо не ми каза снощи?
— Не се сетих. Ако щеш вярвай, но имах много по-важни проблеми от Лутър Стайлс.
Виктория изсумтя, но не възрази. Хелън довърши закуската си в пълно мълчание.
Дванадесета глава
Джон влезе в трапезарията точно когато Хелън ставаше от масата и тя много се смути, защото понечи да я целуне пред баща си. Усмихната му каза, че ще го види по-късно, излезе от къщата и тръгна към вълнолома. Дори в този ранен час слънцето бе силно и тя бе доволна, че облече дреха с ръкави, които криеха раменете й.
Моторницата бе закотвена на кея. Хелън я побутна с крак. Тя се разклати и й напомни утрото, когато излязоха с Рийд. Не искаше да мисли за него. Ех, защо ли прие поканата му! Той нямаше да се сети коя е, ако не бяха прекарали целия ден заедно.
Камъните под краката й бяха бели. Всичко на Бермудите бе чисто и ярко, помисли си тя. С изключение на мислите й.
Близо до водата растяха дървета и храсти, устойчиви на песъчливата почва и покрити с буйни цветове. Накъдето и да погледнеше имаше цветя. На Алекса щеше да й хареса. Но тя никога нямаше да дойде тук. Не и с майка си. Какво ще прави, когато порасне, бе нещо, което Хелън не се наемаше да предсказва. Отново мисли в нежелана посока! Не можеше да избягва факта, че един ден Алекса ще стане по-настойчива по отношение личността на баща си. Сега всичко бе лесно, но докога щеше да продължава?