— О, съжалявам — сведе глава Хелън. — Просто съм изморена.
— Но защо? Не можеш ли да спиш? Ако е така, трябва да се посъветваш с лекар. Млада жена като теб не би трябвало да има проблеми със съня.
Тя обеща да се посъветва с доктор. Когато Алън й предложи да си тръгне по-рано, напусна набързо офиса, благодарна на възможността да излезе.
Апартаментът й бе на първия етаж. На всеки прозорец имаше цветя и къщата изглеждаше чудесно. Това всъщност бе домът й. Алекса беше при родителите й.
Хелън реши да вземе душ и да отиде да я прибере. Сетне щяха да се разходят в парка. Щеше да има време да помисли за това, което й каза Алън. Пък и за много други неща.
Четиринадесета глава
Силен звън я накара да излезе от банята. Настойчивият звук проникна през шума на водата и Хелън ядосано се отправи към вратата. Предполагаше, че е баща й, който сигурно е решил да доведе Алекса. Грабна хавлията и се загърна. Косата й бе мокра и струйки вода се стичаха по врата й. Едва когато прекоси всекидневната, осъзна, че не е баща й. Той не можеше да знае, че тя вече си е вкъщи. Сигурно бе търговец, който звъни на всички подред.
— Кой е? — попита остро, като вдигна домофона.
— Хелън?
Този глас я накара да изпусне слушалката. В един миг си помисли, че халюцинира. Нямаше начин да е тук, в Англия и да стои пред вратата. Освен това не знаеше къде живее.
— Хелън! — повтори Рийд и страховете й се потвърдиха. — Може ли да вляза? Искам да говоря с теб.
Да, наистина беше той. Защо бе дошъл? Сигурно бе открил истината за Алекса!
— Хелън, за Бога, ще отговориш ли?
Гласът му вече звучеше сърдито. И ядосано. Но ако не му отговореше, можеше да го заблуди, че не е вкъщи.
Остави тихо слушалката и се отдалечи. Вратата долу бе заключена. По това време в сградата едва ли имаше други хора. Звънецът зазвъня отново. Още по-силно. И отново и отново, докато тя затисна уши. Накрая замлъкна.
Хелън мина през хола и спалнята и влезе в банята. Стаите бяха така разположени, че водеха една в друга. Взе хавлия и уви косата си, сетне облече халата. Върна се в коридора. Домофонът мълчеше, но трябваше да разбере дали Рийд е все още навън. Единственият начин бе да надникне през прозореца на коридора, който гледаше към улицата. Не беше много умно, но нямаше как.
Остави вратата отворена и излезе в коридора. Подът бе студен под босите й крака, но тя не го усещаше. Почти стигна до прозореца, когато някой се изкашля зад гърба й.
— Рийд! — извика и притисна ръка към устните си.
Той приближи. Хелън затаи дъх. Трябваше да се облече. Макар че едва ли можеше да избяга, дори и облечена.
Беше отслабнал. И изглеждаше изморен.
— Само ми кажи какво мислиш, че правиш? — попита Рийд. — Защо не ми отваряш? Знаеш, че съм аз.
— Не искам да говоря с теб — отвърна тя и гневът я накара да се успокои. — Ако търсиш Джон, не съм го виждала от…
— Не търся Джон — каза той и погледна отворената врата. — Може ли да вляза? Не съм спал повече от трийсет и шест часа и бих пил една бира, ако ти се намира.
— Не — машинално отговори Хелън. Не искаше да остава с него насаме. Не знаеше какво може да се случи, ако влезе. Трябваше да мисли за Алекса. Алекса…
— Защо си дошъл? — попита импулсивно. Трябваше да узнае дали се е досетил, дали е открил истината. Нямаше да си намери място, докато не разбере. Щом не търсеше Джон, то каква бе причината?
Рийд въздъхна и се подпря на стената.
— Това ли е прочутото ви британско гостоприемство? — Очите му потъмняха. — По дяволите! Ти как мислиш, защо съм дошъл? Да те видя. За какво друго? Да разбера има ли някакъв шанс да започнем отначало.
— Какво? — зяпна от изненада Хелън.
Мозъкът й напразно се мъчеше да възприеме чутото. Защо му е да започват отначало, ако знае за Алекса? Паниката я направи непредпазлива. Обичаше го. Господи, обичаше го! Но трябваше да мисли за детето. Не можеше да живее със знанието, че я използва, за да стигне до дъщеря си.
Мина бързо покрай него и се опита да затвори вратата. Но той й попречи.
— В името на Бога! Полудя ли? Или пък аз съм луд? Мислех, че ще се зарадваш да ме видиш!
О, Господи! Как да се бори с него! Без значение защо бе дошъл, тя вече нямаше желание да го изгони. Той дълго я гледа, после се обърна и освободи вратата.
— Значи искаш да си отида. Какво ли си въобразявах? — Каза го сякаш на себе си и като сви рамене, отстъпи назад.
— Не…
Странният звук, който издаде, бе изненада и за нея самата. Не биваше да му позволява да си отиде! Няма значение колко глупаво е решението й, не можеше да го пусне да си отиде.
Той обаче тръгна, сякаш не беше я чул. Хелън се втурна след него. Импулсивно постави ръце на раменете му. Притисна се и долепи устни към гърба му. Уханието на кожата му през тънката материя на ризата я замая. Почувства моменталната му реакция и придобила увереност, плъзна ръце около кръста му. Той издаде дрезгав звук и се обърна.