— Трябваше да ни предупредиш, че имаш гост — рече, като остави дрехите на стола. — Надявам се да не сме попречили много.
— Не, разбира се.
Хелън се наведе да целуне Алекса и в същия миг Рийд влезе в стаята. Беше облякъл един от нейните по-големи пуловери. Косата му бе разрошена и нямаше никакво съмнение какво са правили.
Изведнъж Алекса направи крачка напред.
— Знам кой си — обяви невъзмутимо тя. — Бащата на Джон, нали? Много си приличате.
Хелън усети, че сърцето й пропада някъде. Не беше й идвало наум, но бе самата истина. Джон наистина приличаше на баща си. Както и самата Алекса.
— Господи!
Не чу какво каза Рийд, но осъзна, че дъщеря й, без да ще, разкри цялата истина. Беше късно за обяснения. Алекса разкри бащинството му и сега всички стояха като статуи сред пълна тишина. Детето проговори отново.
— Какво има? — Никой не й отговори, тя се намуси и очите й се напълниха със сълзи. — Но какво става? — Хвана майка си за ръка, а сетне и баба си. — Защо гледате така? Не съм направила нищо лошо. Той наистина прилича на Джон. Защо сте толкова сърдити?
— Не на теб, миличко — отговори Рийд, прекоси разстоянието помежду им и клекна пред нея. — Майка ти и баба ти са объркани, защото аз съм тук. Но веднага си отивам.
Алекса все още го гледаше разплакана, а Хелън почувства, че и нейните очи се пълнят със сълзи.
— Не трябва да си тръгваш — рече бързо тя, но мъжът я погледна хладно и обвинително.
— О, напротив! — каза рязко, взе ризата и якето си и се отправи към вратата. — Довиждане, Алекса — каза с горчива усмивка, кимна на госпожа Колдуел и излезе от апартамента.
Петнадесета глава
Минаваше десет, когато звънецът отново пропя.
Хелън дори не си спомняше как приготви вечеря на Алекса и я сложи да спи. В петък тя си лягаше около девет. Но тази вечер не се възпротиви, когато майка й я сложи в леглото още в осем и половина, след като я прегърна силно. Сякаш усещаше, че се е случило нещо много сериозно.
Госпожа Колдуел си отиде малко след Рийд. Двете имаха кратък разговор. Хелън набързо обясни какво се бе случило на острова и след това. Очакваше укори, но майка й сякаш разбра, че моментът не е подходящ.
Според Хелън това, което се случи след появата на Алекса, бе пълна катастрофа. Трябваше да му кажа, повтаряше си непрекъснато. Не биваше да открие истината от невинните уста на детето.
Това, разбира се, не променяше нещата. След като бе мълчала цели десет години, какво значение имаха няколко седмици!
Не, нямаше начин да разкрие истината преди днешния ден. Беше минало много време. И освен това трябваше да се съобразява и с чувствата на детето. Не можеше да я третира като неодушевен предмет! В същото време, като си припомни как реагира той, почувства огромно съжаление и угризения, ако нещата бяха малко по-различни! Ако не беше баща на Алекса, сега щеше да бъде тук!
Та звънецът пропя късно вечерта. Прекалено късно за обикновен приятел. Можеше да бъде грешка, разбира се. Но Хелън знаеше, че е Рийд. И не можеше да не го пусне.
Слава Богу, че беше все още облечена. Износените, джинси не бяха нещо, което би избрала, ако знаеше, че той ще дойде. Но изглеждаше добре, макар и малко бледа. А какво друго да се очаква, след като бе прекарала времето, откакто Алекса заспа, в плач?
Побърза да вдигне домофона, преди да е звъннал отново. Не искаше да я събуди.
— Ало? — попита и изчака за отговор.
— Аз съм — каза той. — Ще ме пуснеш ли? Или отново трябва да заблудя някой от съседите ти, както днес следобед?
Хелън натисна бутона, който отваряше външната врата. После свали веригата, отключи и остави отворено.
Беше пуснала телевизора. Не гледаше, но се надяваше, ако Алекса се събуди, да не чуе, че майка й плаче. Сега го загаси и пъхна ръце в джобовете си. Чу, че Рийд влиза и затваря вратата.
Не знаеше какво да очаква. След начина, по който я изгледа, бе готова за гняв, ярост, скръб, горчивина, възмущение. Не се страхуваше. Познаваше го добре. Фактът, че се бе върнал, говореше много.
Той се облегна на рамката на вратата и зачака. Хелън бе на края на силите си. Всички козове бяха в него и никой не можеше да му отрече правото да вижда Алекса толкова често, колкото си иска.
— Няма ли да ме попиташ защо се върнах? — Явно не бързаше, а нейните нерви бяха опънати до скъсване.
— Защо се върна? — повтори тя и го погледна. Мислеше, че нищо няма да се случи, но се бе излъгала. Господи! Нуждаеше се от него, желаеше го толкова много!
— Да ти върна пуловера — рече Рийд и остави дрехата на стола. — Благодаря, че ми го даде на заем.