Не беше нито съсухрена, нито лелка. Напротив, въпреки че тежеше повече от необходимото, лелята на Джон изглеждаше особено екзотично. Поклащаше се върху неимоверно високите си токчета като тропическо цвете. Хелън се съмняваше, че човек може да върви с подобни обувки, но лелята не бе много висока и явно смяташе, че тези няколко сантиметри са й необходими. Бе облечена с ефирна рокля на яркожълти цветя и широкопола сламена шапка с панделка, която се развяваше като бойно знаме.
Без да знае, че това е лелята на Джон, Хелън загледа тази колоритна особа, която привличаше вниманието на всички. А щом я зърна, Джон подсвирна пронизително.
— Кралица Виктория! — извика той, хвърли куфарите, вдигна я и я завъртя във въздуха. — Дошла си да ни посрещнеш? Това е чудесно! Не предполагах, че толкова искаш да ме видиш.
— Не искам — отговори пълната жена и Хелън се почувства неудобно. — Пусни ме, Джонатан! Ще ми развалиш прическата. Всъщност баща ти ме помоли да дойда. Има много срещи и за разлика от мен, смята, че някой трябва да посрещне теб и… приятелката ти.
Тръпки полазиха по гърба на Хелън заради начина, по който жената произнесе думата „приятелка“, но Джон явно не се притесняваше от нищо.
— Ако не знаех, че съм любимият ти племенник, щях да се засегна до смърт, лельо Вий — каза той и я пусна на земята. — Но ти само се заяждаш. Да ти представя Хелън.
— Не ме наричай лельо Вий — измърмори намусено Виктория и като оправи с една ръка шапката си, надменно подаде другата, пъхната в бяла ръкавица. Хелън имаше чувството, че я представят на кралска особа.
— Госпожице Робъртс — продума тихо, като се надяваше, че джинсите й не са много измачкани. — Благодаря за поканата.
— Робъртс ли? — повтори като ехо лелята. — Казвам се Уайът.
Хелън се обърка.
— Но аз мислех… — Да не би Джон да се беше пошегувал, когато й каза, че леля му не е омъжена?
— Вината е моя — обади се той. — Забравих да ти кажа, че името ми е Джонатан Робъртс Уайът.
Уайът! Трябваше да събере всичките си сили, за да не припадне. Винаги, когато чуеше това име, я заливаше вълна от паника. Няма значение колко години бяха минали от онази нощ, все още чувстваше трепет и вълнение.
— Да, Уайът — повтори Джон, като я наблюдаваше. — Да не ти е лошо? Много си бледа.
— Сигурно е от топлината — намеси се Виктория. — Това ли е целият ви багаж? Кажи на носача да го сложи в колата!
Колата се оказа огромна лимузина с климатична инсталация и шофьор. Лелята се настани на предната седалка, а Хелън и Джон седнаха отзад.
Докато нареждаха багажа, Хелън успя да възвърне самообладанието си и когато Виктория я попита как намира острова, тя отговори, че е очарователен.
Наистина беше така. Докато пътуваха, зърна синьо-зелените води на океана, толкова прозрачни, че се виждаше дъното. Вълните се блъскаха в скалите и хвърляха бели пръски. Пътят се виеше сред цъфнали храсти и дървета, следваше очертанията на брега. Имаше къщи и църкви, които й напомняха Англия, и мънички вълноломи и кейове, където се полюшваха лодки, моторници и яхти.
— Живеете в Лондон, надявам се — каза Виктория и Джон направи гримаса. — И вие ли сте… в музикалния бизнес, госпожице…
— Казва се Хелън Колдуел и не е в музикалния бизнес — отвърна Джон, като пъхна цигара в устата си. — Поне не директно. Всъщност е танцьорка в стриптийз клуб. Имаш ли кибрит?
По лицето на лелята се четеше обида. Хелън реши да сложи край на грубата шега.
— Всъщност — тя използва думите на Джон — работя като секретар асистент на директора на голяма фирма, госпожице Уайът. — Насили се да произнесе името, без да трепне. — Живея в Лондон, в Хамърсмит. Недалеч от Ърл Корт, ако го знаете.
— Разбира се, че го знам — отвърна Виктория надменно. — Познавам прекрасно Лондон. Имам много добри контакти с галериите там.
— Така ли? — За миг Хелън се обърка и Джон използва случая да се намеси в разговора.
— Леля ми е ангел. Играе ролята на добрата фея за не успели художници.
— На истински художници, Джонатан — натърти Виктория, — и не съм никакъв ангел. Правя само каквото мога, когато открия истинския талант.
— Сигурно сте щастлива да живеете тук — рече Хелън и си помисли, че срещата й с враждебната леля на Джон не е най-добрият начин за започване на ваканцията. Но като видя погледа, който й отправи Виктория, разбра, че пак казала нещо неподходящо.
— Какво искате да кажете? Защо да не живея тук?
— Хелън не искаше да те обиди, Вий. Просто смята, че е цяло щастие да живееш в толкова красиво място. Което е самата истина. Не си ли съгласна?