Джеръм К. Джеръм
Сляпата уличка
От Еджуеър Роуд бях свърнал в една приятна тиха пресечка, която водеше на запад. От двете й страни се редяха кокетни двуетажни къщи с малки градинки отпред. По измазаните колони на портите бяха изписани обичайните за района имена и макар че слънцето вече бе потънало зад хоризонта, те все още се виждаха в притъмняващия сумрак: „Златен дъжд“, „Кедрите“, „Кеърнгорм“. Последната се извисяваше на цели три етажа, със странна купичка на върха, увенчана с конусовиден покрив, приличен на магьосническа шапка. Изведнъж точно под стрехата светнаха две прозорчета и сякаш властни зли очи проблеснаха в мрака.
Уличката зави надясно и излезе на канал, над който минаваше нисък, извит като арка мост. Оттатък продължаваха кокетните къщи с малки градинки, но аз се спрях да погледам рибките, като постепенно в здрача откроих очертанията на канала, който над моста се разширяваше в езеро с островче в средата. След това сигурно съм се завъртял в кръг, понеже малко по-късно отново се озовах на същото място, като за цялото време едва ли бях срещнал повече от пет-шест човека, и тогава поех обратно към Падингтън.
Мислех, че съм намерил пътя, по който бях дошъл, но сигурно се бях заблудил в тъмнината. Не че беше от някакво значение. В тези тихи улички, които загатваха за приглушени движения зад спуснатите завеси, за шепнещи гласове зад тънките стени, се спотайваше нещо тайнствено и загадъчно. От време на време долиташе смях, който след тона сякаш изведнъж замираше, а веднъж ме сепна внезапен детски плач.
Вървях по една къса пряка, където къщите-близнаци се издигаха с лице към висок бял зид, когато вниманието ми бе привлечено от неочаквано движение. Наполовина се вдигна щора и в рамката на прозореца се мярна женско лице. Единственият газен фенер на улицата — точно отсреща. В първия момент ми се стори, че лицето е на момиче, но сетне погледнах отново — можеше да е и на старица. Чертите не се различаваха ясно, ала па студената синкава светлина на фенера то изглеждаше смъртнобледо.
Но най-забележителни бяха очите. Естествено, може би единствено те улавяха светлината и я отразяваха и заради това ми се бяха сторили тъй големи и блестящи. Или пък просто лицето бе необичайно нежно и деликатно и в сравнение с него те изглеждаха огромни. Така или иначе, жената вероятно също ме видя, тъй като отново спусна щората и аз отминах.
Без никаква основателна причина случката се загнезди в съзнанието ми. Внезапното вдигане на щората бе като вдигане на завесата на някоя малка сцена — на заден план оскъдно обзаведената стая, а отпред жената, осветена от фенера сякаш от прожектор — така изглеждаше картината във въображението ми. И сетне още по-внезапното спускане на завесата, преди постановката изобщо да започне. На ъгъла се спрях и погледнах назад. Щората отново бе вдигната, а в рамката на еркерния прозорец се очертаваше нежен силует.
В този миг някакъв мъж се блъсна в мен. Не беше виновен. Бях спрял рязко, той не бе имал време да ме заобиколи. И двамата се извинихме, оправдавайки се с тъмнината. Сигурно си въобразявах, но имах чувството, че вместо да продължи по пътя си, той се е обърнал и сега ме следва по петите. На следващия ъгъл спрях и рязко се извъртях на пети. Улицата обаче беше пуста. Не след дълго се озовах обратно на Еджуеър Роуд.
На няколко пъти, когато се разхождах наоколо, отново потърсих сляпата уличка. Не я открих и цялата история вероятно щеше да избледнее в паметта ми, ако една вечер, на връщане от Падингтън, не срещнах жената на Хароу Роуд. Не бих могъл да я сбъркам. Тя почти се блъсна в мен при излизането си от рибарския магазин и съвсем несъзнателно — поне в началото — аз поех след нея. След не повече от пет минути се озовахме на уличката, като аз се опитах да запомня пътя. Сигурно неведнъж съм бил на стотина метра от нея. Спрях на ъгъла, макар жената да не ме бе забелязала. Когато стигна до къщата, откъм сенките край фенера се появи мъж и се приближи до нея.
Вечерта бях поканен на ергенско събиране и след гощавката разказах случката, която бе съвсем прясна в съзнанието ми. Не съм сигурен, но май разговорът се въртеше около Метерлинк. Внезапното вдигане на щората ме бе запленило. Сякаш бях нахлул в празен театър и бях зърнал на сцената да се играе тайно представление. После заговорихме за друго, но когато си тръгвах, един от гостите ме попита в каква посока съм. Отговорих му и тъй като нощта бе топла и приятна, той предложи да повървим заедно. Щом излязохме на спокойната и тиха Харли Стрийт, той сподели, че търси не само насладата от моята компания.
— Странно — поде той, — днес в паметта ми най неочаквано изплува стар случай, за който единайсет години нито веднъж не съм се сещал. И сега, на всичкото отгоре, се появи и вашата история. Чудя се дали не е възможно да става дума за една и съща жена.