Майкъл го натоварил на кораб за Кейп. Разбира се, вероятността Алекс да спази думата си била малка, но винаги оставала надеждата, че при някое кръчмарско сбиване може да му прережат гърлото. Така или иначе, той щял да бъде извън страната поне половин година и това давало възможност на момичето, Лола, да започне нов живот. Месец по-късно тя се омъжила за Майкъл, а четири месеца след това пристигнало писмо от Алекс до госпожица Мартин, подписано твой любящ съпруг Чарли, който изразявал надежда, че скоро ще има удоволствието да я види отново.
Запитването чрез Британски съвет в Ротердам доказало, че този път заплахата не е блъф. Бракът бил напълно законен.
Случилото се в нощта на убийството било точно така, както си го представяше приятелят ми. Когато на следващата сутрин Елънби пристигнал в кантората, там вече го очаквал младият Хепуърт. Едва на другия ден излязъл навън, с боядисана коса и наболи мустачки.
При други обстоятелства Елънби щял да го посъветва да се предаде и да застане пред съда, както самият Майкъл желаел да стори; но предвид какво огромно облекчение представлявала смъртта на Алекс и за двама им, притежанието на револвера накланяло везните в полза на предумишлено убийство. Изолираната къща, близостта на езерото — всичко това изглеждало предварително нагласено. Дори и да успеел да убеди заседателите, че е действал при самозащита и така да избегне въжето, доживотният затвор не му мърдал.
А и не било сигурно, че в такъв случай жената ще остане на свобода. По ирония на съдбата убитият мъж пак щял да бъде неин съпруг, а убиецът — в очите на закона — неин любовник.
Нейната силна воля надделяла. Младият Хепуърт отплавал за Америка. Там лесно намерил работа — естествено, под друго име — и архитектурно бюро, а по-късно отворил самостоятелна кантора. От нощта на убийството двамата не се били виждали до преди три седмици.
Никога повече не видях жената. Ако не се лъжа, приятелят ми я посети веднъж. Хепуърт вече се бил върнал в Америка и успял да издейства някакво полицейско разрешително, което практически я правеше свободна да замине при него.
Понякога вечер се улавям как нозете неволно ме отвеждат към сляпата уличка. И винаги ме връхлита усещането, че съм нахлул в празен театър, в който представлението отдавна е свършило.