— Очите бяха пай-забележителното в нея — рекох.
— И аз си спомням най вече тях — кимна той. — Ще намерите ли отново улицата?
Повървяхме и мълчание.
— Може и да ви се стори непонятно — казах накрая аз, — но мисълта, че макар и неволно, бих наранил тази жена, ми е изключително неприятна. Какъв е бил този ват случай?
— Няма за какво да се безпокоите — увери ме той. — Аз бях неин адвокат — ако става дума за същата жена. Как беше облечена?
Въпросът ми се стори изключително неуместен. Не можеше да очаква, че ще носи същите дрехи отпреди единайсет години.
— Не обърнах внимание — отвърнах. — Някаква блуза, предполагам. — В този миг си спомних. — А, да, имаше и нещо странно. Широко кадифено шалче около врата.
— Така и предполагах — кимна той. — Да, трябва да е същата.
Стигнахме до Мерилебън Роуд, където пътищата ни се разделяха.
— Ако не възразявате, ще ви потърся утре следобед — рече приятелят ми. — Може да се поразходим заедно.
Той дойде у дома към пет и половина и двамата поехме към сляпата уличка. Стигнахме там в мига, в който светна единственият фенер. Посочих на приятеля си къщата и той се приближи да погледне номера.
— Тя е — потвърди, след като се върна при мен. — Сутринта проверих. Преди шест седмици са я пуснали под гаранция. — Хвана ме подръка. — Няма смисъл да висим тук. Щората няма да се вдигне тази вечер. Добре е измислено да се избере къща точно срещу фенера.
Онази вечер той бе зает, но след няколко дни се видяхме и ми разказа историята — такава, каквато я знаеше.
В зората на бягството от градския център за строежа на едно от първите предградия били определени парцели оттатък Финчли Роуд. Работата още не била приключила и на новата уличка Лейлъм Гардънс имало не повече от пет-шест готови къщички, като само една от тях била обитавана. Мястото било доста изолирано и самотно, след последната къща пътят свършвал неочаквано и започвали полята. От края на недовършената улица теренът се спускал рязко към езерце, отвъд което се виждала горичка. Единствената обитавана къща била купена от младо семейство на име Хепуърт.
Мъжът бил добре сложен и приятен на вид. Ходел гладко избръснат и точната му възраст трудно можела да се определи. Съпругата му била почти дете. Все пак нещо у Хепуърт говорело, че му липсват характер и воля. Поне такова било впечатлението на агента, който им продал къщата. Един ден решавал едно, а на следващия — друго. Джетсън, агентът, почти бил загубил надежда, че някога ще сключат сделка. В крайна сметка госпожа Хепуърт взела нещата в своите ръце и се спряла на къщата в Лейлъм Гардънс. Младият Хепуърт не я харесвал, тъй като била изолирана. Той често отсъствал за по няколко дни, пътувал по работа и се страхувал, че съпругата му ще се притеснява, когато остане сама. В последвалия кратък разговор, проведен шепнешком в ъгъла, тя очевидно го успокоила и отхвърлила всичките му възражения. Къщичката била уютна, кокетна и очевидно много й допадала. Освен това, добавила тя, цената отговаряла точно на възможностите им, за разлика от всички останали, които били огледали до този момент. Дори и Хепуъртови да разполагали с някакви препоръки, те не били уважени и фирмата им продала къщата при обичайните условия. Депозитът бил платен с чек, който веднага бил осребрен, а самата къща била ипотекирана за останалата сума. Адвокатът па компанията изготвил всички документи и действал като представител и на двете страни.
Младото семейство се нанесло в началото на юни. Обзавели само едната спалия, нямали прислуга, някаква жена идвала сутрин да помага с домакинската работа и си тръгвала към шест следобед. Едничкият им съсед бил Джетсън. Съпругата и дъщерите му се запознали с новодомците и обявили, че ги харесват и двамата. Дори между най-малката дъщеря на Джетсън и госпожа Хепуърт се зародило искрено и дълбоко приятелство. Младият Хепуърт се държал очарователно и всеки път се стремял да угоди па гостите си. Но те имали усещането, че той никога не се отпуска напълно и че по природа си е неспокоен. Смятали — макар да го заявили чак след случилото се, — че поведението му е на преследван човек.
Това си проличало особено ясно веднъж, когато Джетсънови били на гости у семейство Хепуърт. Тъкмо се канели да си тръгват, когато на вратата внезапно се почукало. После се оказало, че посетителят е служител на Джетсън, който рано сутринта трябвало да замине и искал да поговори с началника си, но в първия миг на лицето на Хепуърт се изписал неподправен ужас. Той погледнал съпругата си отчаяно и на Джетсън му се сторило — тази идея може и да се е родила впоследствие, когато обсъждали случилото се у дома, — че в нейните очи проблясва презрение, което в следващия миг бързо угаснало и го заменила жалостива печал. Тя станала и направила няколко крачки към вратата, но младият Хепуърт я спрял и излязъл да отвори. Ала странното било това, че, както разказал по-късно служителят, Хепуърт не се появил на прага, а се прокрадвал към него откъм гърба, през двора. Вероятно бил излязъл през задната врата и заобиколил къщата.