Случилото се озадачило семейство Джетсън, те не могли да си обяснят неволната искра на презрение в очите на госпожа Хепуърт. На тях им се струвало, че тя обожава съпруга си и — ако това изобщо било възможно, че нейните чувства са по-силни от неговите. Двамата нямали други приятели и познати. Никой измежду съседите освен Джетсън не си бил направил труда да се отбие в дома им и доколкото се знаело, в къщата на Лейлъм Гардънс не стъпвал чужд крак.
До една вечер малко преди Коледа.
Джетсън се прибирал от кантората си на Финчли Роуд. През целия ден мъглата не се била вдигнала, а с падането на нощта отново се сгъстила и обвила всичко в бяла пелена. След като свърнал от Финчли Роуд, Джетсън зърнал пред себе си мъж с дълга жълта мушама и шапка. Приличал на моряк, вероятно заради мушамата. На ъгъла с Лейлъм Гардънс непознатият спрял да погледне табелката под фенера и така Джетсън успял да го огледа хубаво. Очевидно търсел точно тази улица, а тъй като единствената обитавана къща тук била на семейство Хепуърт, у Джетсън заговорило любопитството и той също спрял. Естествено, къщата на Хепуърт била и единствената осветена. Мъжът се спрял пред портата и драснал клечка кибрит, за да види номера. После отворил портата и поел по пътеката.
Само че вместо да позвъни или да почука, той отчетливо ударил с бастуна си трикратно по вратата. Не последвал отговор и заинтригуваният Джетсън пресякъл от другата страна на улицата, за да наблюдава по-добре.
Мъжът повторил трите почуквания по вратата още два пъти, всеки път малко по-силно, и на третия тя се отворила. Не се видяло от кого, тъй като човекът останал вътре. Джетсън успял да зърне само едната стена на коридора и двете стари морски саби, кръстосани над окачената там картина, изобразяваща тримачтова шхуна. Непознатият се промушил през открехнатата врата и тя бързо се захлопнала. Джетсън поел отново към дома си, но не бил направил и две крачки, когато нещо го накарало да се обърне. Къщата тънела в тъмнина, макар той да бил готов да се закълне, че преди малко прозорчето на приземния етаж светело.
Впоследствие всичко това се оказало много важно, но в онзи момент на Джетсън не му се сторило кой знае колко необичайно. Само защото повече от половин година никой не бил идвал у Хепуъртови, не означавало, че те нямат приятели и роднини. А и когато човек се озове в мрака и мъглата на непознато място, по-лесно е да почука с бастуна, отколкото да търси звънеца. Всекидневната на Хепуърт гледала към задния двор, така че светлината отпред може да е била угасена за икономии. Щом се прибрал у дома, Джетсън разказал случилото се, но не като нещо необичайно, а просто както човек споменава някоя клюка. Единствено най-малката му дъщеря, девойка на осемнайсет години, го изслушала внимателно. Задала няколко въпроса относно непознатия и след вечеря изтичала до къщата на Хепуърт. Тя изглеждала празна — във всеки случай никой не й отворил — и зловещо притихнала.
На сутринта Джетсън минал оттам — безпокойството на дъщеря му се било предало и на него. Вратата му отворила госпожа Хепуърт. По време на процеса той заявил, че видът й го изплашил. Тя като че ли очаквала въпросите му и веднага обяснила, че има неприятни новини и цяла нощ не била мигнала от тревога. Съпругът й бил извикан спешно в Америка и тя трябвало да го последва при първа възможност, по-късно щяла да мине през кантората му, за да уреди продажбата на къщата и мебелите.
Тази история поднасяла съвсем логично обяснение за посещението па непознатия, та Джетсън изразил съжаление за неприятностите, обещал да помогне с каквото може и продължил пътя си. Следобед госпожа Хепуърт се отбила при него и му дала ключовете, като оставила един за себе си. Пожелала мебелите да бъдат разпродадени на търг, а за къщата била готова да приеме първото що-годе приемливо предложение. Обещала да го потърси отново, преди да отплава, а ако не успеела, щяла да му пише и да му съобщи новия си адрес. Била овладяна и спокойна. Преди това била минала да се сбогува със съпругата и дъщерите му.