Що се отнася до жената, приятелят ми не успял да научи нищо повече за нея освен факта, че в договора с музикалния агент в Ротердам тя се представила като дъщеря па английски музикант и упоменала, че и двамата й родители са мъртви. Вероятно подписала договора, без да знае какво точно представлява заведението, та появата па Чарли Мартин, хубавеляк и с чаровни моряшки маниери, а най-малкото англичанин, й се видяла като чудодейно спасение.
Несъмнено е била силно привързана към него, но докато той е отсъствал, младият Хепуърт — той е бил луд по нея, тя била достатъчно красива, за да завърти главата на всеки мъж — я е излъгал, казал й е, че съперникът му е мъртъв или един Господ знае какво, прелъстил я и се оженил за нея. В такъв случай не би било чудно, ако убийството й се е струвало справедливо отмъщение.
Но дори и да е било така, хладнокръвното й коравосърдечие било абсолютно противоестествено! Тя се била омъжила за него, живяла с него почти една година. Джетсън бил убеден, че е силно влюбена в съпруга си. Нямало как да е било само игра, представление за пред съседите.
— Трябва да има още нещо. — Разговаряхме за случая в кабинета на моя приятел. Папката с документите отпреди единайсет години бе отворена пред него. Той крачеше напред-назад с ръце в джобовете и размишляваше на глас. — Нещо, което още не сме открили. Когато произнесоха присъдата, тя реагира много странно. Вместо това да я пречупи и сломи, тя изглеждаше така, сякаш току-що е удържала невероятна победа. Дали беше игра?
Ако се бе постарала малко по време на процеса, ако се бе престорила, че съжалява, че изпитва жал и угризения, вероятно щях да я отърва само с пет години затвор. Но тя като че ли не можеше да прикрие физическото облекчение, което изпиташе при мисълта, че той е мъртъв, че ръката му никога повече няма да я докосне. Трябва да има нещо, което за миг е превърнало любовта й в омраза… Същото се отнася и за мъжа. — Той се спря пред прозореца и погледна към реката. — Тя си е платила за стореното и вече е на свобода, но него полицията още го издирва. Той рискува главата си всяка вечер, когато чака щората да се вдигне и да отиде при нея.
Мисълта му изведнъж кривна в друга посока.
— И как така я е оставил десет години да бъде мъртва за света, докато той се е разхождал по улиците волен като птичка? Защо, когато по време на процеса всеки ден се трупаха все повече и повече доказателства срещу жената, той не излезе и не застана до нея? Сам да се качи на бесилото, та макар и само от приличие.
Седна, взе папката, но не я отвори.
— Или пък това е била отплатата, за която тя е мечтаела? Той да я чака, да пази жива едничката надежда, която би направила страданията й поносими? Да — продължи той замислено, — мъж, който наистина я обича, би приел това за достатъчно тежко наказание.
Сега, когато случайно бях възродил интереса му към отдавна забравения случай, той като че ли не можеше да откъсне мислите си от него. След съвместната ни разходка бях минавал неколкократно по сляпата уличка и последния път отново бях видял щората да се вдига. Той бе завладян от желанието да зърне мъжа лице в лице. Представяше си го красив, смел, внушителен… Но трябваше да има още нещо, заради което една жена да е готова да продаде душата си, както биха казали хората.
Имахме само една възможност за успех. Мъжът се бе задавал винаги откъм Еджуеър Роуд. Ако се спотаяхме в другия край на уличката и го изчакахме да завие от ъгъла, можеше да го пресрещнем точно когато минава покрай фенера. Той едва ли щеше да се спре и да се върне, тъй като така щете сам да се издаде. Вероятно щеше да се престори, че минава случайно оттам и на свой ред да изчака ние да се скрием от поглед.
Късметът като че ли бе на наша страна. По обичайното време щората се вдигна и не след дълго откъм ъгъла се зададе мъжка фигура. След няколко секунди ние поехме срещу нея и за момент изглеждаше сякаш ще се срещнем точно под фенера, както бяхме планирали, Мъжът вървеше към нас с приведена глава и леко полюшваща се походка. Очаквахме, че ще ни види и ще подмине къщата, но за наша изненада той се спря пред нея и отвори портичката. В следващия миг щеше да се скрие вътре и ние щяхме да видим единствено гърба му. Моят приятел направи няколко широки крачки и се озова зад него. Сложи ръка на рамото му и го обърна към себе си. Пред нас се открои старо набръчкано лице о благи, воднисти очи.