— Виждате ли? Така е по-добре от онези ослепително ярки газови фенери — подчерта той. — Луната се показа. Децата могат да си направят снежен човек. — Трите хлапета вече се бяха заели с тази задача недалеч от брега на езерото, където снегът не беше толкова дълбок. — Донесох съчки и дървени въглища. Сега ще запаля огъня.
— Струва ми се, че сме донесли и луната със себе си, Андреа — каза Нина. — Тя ми създава особено настроение.
Водите на езерото Тахо се плискаха на няколко крачки от тях. Планините, които го обкръжаваха, блещукаха в далечината. Сенките на дърветата падаха върху дългия плаж, посребрен от лунната светлина.
— Уиски с гореща вода и ароматни подправки — прошепна Мат и дъхът му образува топло облаче сред неподвижния, мразовит въздух. — В червения термос, кошница номер две — той извади четири големи чаши на масата, после се приближи към огнището в парка.
— Кое от децата е достигнало пълнолетие, празнувайки двадесет и първия си рожден ден, докато съм гледала в друга посока? — попита Нина и впери поглед в четирите чаши.
— О, тази вечер ще имаме гост, който ще има нужда от значително количество горещо питие след дългото си пътуване дотук — отвърна Андреа и наля на Нина пълна чаша, от която започна да се вдига пара. — Твоят любим частен детектив.
— Пол ли? Но как така? — Той живееше в Монтерей, на повече от двеста мили оттук.
— Е, Пол се обади и попита за тебе, казах му, че си отишла да напазаруваш, а той отвърна, че е дошъл в Сакраменто по работа, и попита дали е възможно да се отбие до нас? Какво можех да сторя с човек, който иска да ни посети и е пътувал сто мили до Сакраменто, изкачвайки се на шест хиляди фута височина? Ще дойде да вечеря с нас.
— Тук ли?
— Очаквам го всеки момент.
На няколко крачки от тях Мат приготвяше най-големия огън на открито, който бетонното огнище в парка можеше да издържи.
Андреа и Нина останаха до масата, близо до червения термос.
— Той често ми се обажда в офиса, но аз не му отговарям — каза Нина.
— А защо?
— Хубав въпрос, на който човек си струва да отговори.
— И отговорът е…?
— Още не съм сигурна защо постъпвам така. — Нина изпи първата си чаша и протегна ръка за още. Горещата течност се спусна като огнен поток в гърдите й. Въпреки ледения въздух тя веднага се почувства по-уютно. — Той събаря всичко по пътя си — добави Нина. — Прекалено едър е, поведението му е непредсказуемо.
— Той има къща в Кармел.
— Проявява прекалено голяма настойчивост. Просто желае да разнообрази живота си с няколко часа удоволствие.
— Точно така. Непрекъснато измислям разни извинения да го държа далеч оттук — допълни Андреа. Нина искаше да каже още нещо, ала коментарът на Андреа попари желанието й.
— Има страхотни рамене — продължи Андреа и се разсмя. — Той е първокласен екземпляр.
— Пол е бивше ченге. Видът му е такъв. Представям си как крещи: „Разпръснете се!“ Освен това ненавижда бебета и деца.
— Тази вечер е проявил желание да изтърпи трите хлапета само заради честта да вечеря с тебе. Достатъчно е смел, за да се приближи до теб, а подозирам, че мнозина мъже не притежават куража да го сторят.
— Защо приказваш така, Андреа?
— За кого се пазиш? — попита я Андреа. — Не е ли време да престанеш с процесите, където разни хора стрелят срещу теб, и отново да заживееш в света на обикновените хора?
— Наистина попадна на целта — отвърна Нина. — Днес прекалено много хора ме сразяват. Ако нямаш нищо против, бих желала да поседя мирно и тихо на тази пейка, възстановявайки силите си.
— Съжалявам — извини се Андреа и протегна ръка да потупа дланта й. — Просто мразя да те гледам така самотна. Това е в гените ми. Баба ми беше сватовница в малкото старо гето в Литва.
Боб се появи в златистия кръг от светлината на фенера.
— Искаш ли да си похапнеш нещичко? — попита го леля му.
— Студено ми е — той държеше в ръце бейзболната си шапка с надпис „Не се страхувам“, която беше отрупана със сняг. Андреа я взе и изтърси снега на земята.
— Аз ще те стопля, детенце — Нина протегна ръце към него.
Той се приближи към нея, позволи й да го прегърне и да го целуне по бузата. Единадесетгодишно, в началото на буен растеж, тялото на момчето беше все още детско и тясно, лъскавата му тъмна коса порастваше с дни, а кожата му беше мека, без никакво петънце. Ала мъжките хормони вече бяха установили невидимо владичество зад това дребно момчешко лице. Краката му вече бяха по-големи от нейните. Скоро гласът му щеше да стана по-плътен и по-нисък. Той все повече приличаше на… ала Нина не желаеше да продължи тази мисъл в тази студена вечер, сред приятна компания, когато Пол щеше да дойде и да я стопли. Трябваше да пропъди старите духове в килера, където им беше мястото.