Андреа му подаде една чаша горещ шоколад, който той изпи просто на една глътка, а след това изтри устата си с ръка.
— Как мина училището днес? — попита Нина.
— Добре — след това момчето изчезна. Тя видя как то изтича при братовчедите си, задавайки си въпроса защо не пожела да разговаря с нея.
— Ще се върна след минутка, Андреа — каза Нина. — Боби, почакай! Хайде да поговорим малко.
Бяха се отдалечили на неколкостотин крачки от топлия огън на Мат, когато Боб спря.
— Мамо… — той се поколеба, пъхнал ръце в джобовете си. Последния път, когато изражението на лицето му беше такова, той случайно беше изтрил работните файлове от компютъра й. — Трябва да ти кажа нещо. Ужасно ще се ядосаш.
— Така си и мислех — отвърна Нина. — Какво има?
Известно време се възцари тишина. После той заговори:
— Ударих едно момче в училище. Тайлър Нордхолм. Трябваше да отида и да разговарям с директора. Госпожа Полк ще ти се обади.
— Наранен ли си някъде?
— Не. Но аз го блъснах в стената на гимнастическия салон. Потече му кръв и трябваше да го заведат на лекар.
— Боби — изрече тихо Нина. — Защо се биеш? Погледни ме — не гледай настрана.
— Откъде да зная — отвърна синът й. — Понякога човек просто трябва да удари нещо. А той е такъв досадник… подиграваше ми се и се опита да ми свали шапката…
— Значи той е започнал?
— Да, той. Повярвай ми, точно така беше. Значи не могат да ни дадат под съд, нали?
— Не за това се тревожа сега. Трябва да се обадим на родителите му, да разберем как се чувства той.
— Госпожа Полк каза, че могат да ми забранят да посещавам училище известно време.
— О, по дяво…
— Нека ми забранят. Хич не ме е грижа — заяви Боб. — Мразя училището.
Тя обхвана студеното му лице в дланите си и попита:
— Откога се чувстваш така?
— Имам причини. Ти ги знаеш. Едва не умря, когато стреляха срещу тебе.
Тя го погледна в лунната светлина — такова красиво, здраво дете, ала сега Нина разбираше, че той не се чувства добре, най-сетне беше видяла онова, което се бе опитвала да не забелязва през последните месеци, след като излезе от болницата. Покушението срещу нея му беше повлияло. Той все още не го беше преодолял.
— Ами ако беше умряла? — изкрещя той. — Кой щеше да се грижи за мен? Джек ли? Вече не му пука за мене. И без това не ми е истински баща.
— Вуйчо Мат, дядо в Монтерей…, но аз не умрях. Тук съм, пред теб и ще бъда добре.
— Ами истинският ми баща? Щяха ли да го повикат? Той щеше ли да дойде, за да ме вземе?
Нина го притегли към себе си и отново повтори:
— Аз съм тук.
Но той се изтръгна от ръцете й, скочи и побягна към едно борово дърво, след това започна да го удря с юмруци и закрещя:
— Следващия път ще го убия! Само да ми пипне шапката!
От клоните се посипаха снежинки, превръщайки го в смешен снежен човек. Ала Нина не се засмя, тя го остави да изрази докрай яростта си. Най-сетне Боб се върна при нея и двамата седнаха заедно върху ивица замръзнал пясък току до самата вода.
Разговаряха дълго, вперили погледи над езерото Тахо. Нощта беше толкова ясна, че Нина виждаше светлините на малките селища Инклайн и Кингс бийч на северозападната част от брега, на около двадесет и шест мили разстояние. Огромно езеро, дълбоко, студено, пълно с тайни, Тахо показваше лицето си с различни багри и настроения, оказвайки невидимо влияние върху съседите си. Сега изглеждаше черно и непроницаемо, неподвижната му повърхност блестеше като течен катран и зовеше хората, останали навън в тази зимна нощ — опасен път към неизвестното. Неколцина смели до лудост авантюристи гребяха с лодки в далечината. Други бяха останали на сигурно място, жълтите светлини на къщите им просветваха от пристанището в градчето Тахо Кийс.
Пол пристигна, когато Мат бе започнал да разопакова лакомствата за вечерята. Нина стана да го поздрави и му позволи да я прегърне. По-едър отвсякога в зимното палто, Нина почувства как дъхът му стопли замръзналата й буза. Пол изтърси снежинките от сламенорусата си коса, целуна я и й подаде огромен плик, завързан на единия край с червена панделка.
— За мен ли е?
— Намерих я днес зад витрината на един магазин. И си помислих за тебе — отговори Пол.
— Да я отворя ли сега?
— Хайде да почакаме, докато се приберем у Мат.
Всички седнаха около масата и след пет минути унищожиха големите купи, пълни с гореща яхния. Децата изядоха всичко, без да чистят парчетата лук или морковите, изгладнели и зачервени след тичането на открито. По-късно, когато червеният термос се изпразни, Мат стана да направи кафе. Той остави водата да заври в тенджера над огъня, пъхайки непрекъснато съчки в пламъците под нея. След това напълни чашите на възрастните с кафе, а тези на децата — с горещ шоколад.