— Ще се справя с този проблем както сметна за нужно — заяви Нина и се изправи, уведомявайки госпожа Полк, че срещата е приключила. — Ще предприемете ли някакви по-нататъшни действия срещу Боби?
— Не, ако вие сте готова да ни помогнете и поведението му се подобри.
— В такъв случай много ви благодаря. Съжалявам, но имам предварително уговорена среща и трябва да тръгвам.
Госпожа Полк се изправи и стисна ръката й.
— Беше ми приятно да се запозная с вас, госпожо Рейли. Съжалявам, че бързате толкова много.
— Госпожо Полк…
— Да, госпожо Рейли?
— Правя всичко, което е по силите ми. Моят син е най-важното нещо в света за мен. — След като изрече тези думи, тя бързо напусна кабинета, мина край секретарката, излезе от сградата и се озова в училищния двор. Тук някъде Боби имаше час по природознание. Тя наистина трябваше да отделя повече време на заниманията му в училище. Щеше да го стори. Щеше да поговори с Боби. Довечера.
Точно сега вече бе закъсняла за вземане показания от свидетелите под клетва.
Вечерта й се наложи да отиде на среща с членовете на градския съвет, за да протестира от името на свой клиент, чиито архитектурни планове за построяване на жилищна сграда бяха отхвърлени. Когато най-сетне се прибра у дома, лампите навсякъде бяха угасени и всички вече си бяха легнали.
На следващия ден закара Боби на училище и му каза, че ще разговаря с него, когато се прибере от работа. Остана във фоайето на училищната сграда, наблюдавайки как синът й влиза в класната стая.
След това отиде в съда; трябваше да се яви във връзка с дело, чиято цел беше да принуди крупна счетоводна фирма да предостави скрита незаконно информация. Ревизорът, отговарящ по процеса, приказваше глупости; адвокатът на противниковата страна държа убедителна реч в многословен, раболепен, дразнещ стил, който изкарваше съдиите из нерви; Нина се възмути. Тя спечели правото да представи някои отговори на въпросите на съдията и го загуби в други случаи. След два месеца щяха да се срещнат отново в съда в поредна схватка. Застрахователната компания беше възприела стратегията на бавното изтощаване на врага: те възнамеряваха да я заливат с документи, докато започне да бръщолеви като идиот, а клиентът й стигне до фалит.
Едва в шест и половина се разкри възможност да поговори със сина си. Зимното небе бе започнало да потъмнява, когато тя взе Боби от дома, заведе го в сладкарница до гарата, точно срещу киното „Стейтлайн“, откъдето тръгваха автобусите „Грейхаунд“ за междуградски пътувания. Двамата си поръчаха хамбургери и пържени картофки.
Боби седеше срещу нея и си играеше със сламките, които беше взел от кутията на гишето. Беше облечен в тъмносиня памучна фланела с красив скейтборд на гърба. Тази Коледа синът й я беше помолил да му купи скейтборд, стик за хокей и дрехи от точно определена марка.
— Винаги трябва да сваляме шапките си, когато влезем в някое обществено заведение, забрави ли? — напомни му тя. — И престани да издухваш хартиени топчета през сламката. Трябва да поговорим.
Той свали бейзболната си шапка и внимателно я постави на масата. Сега Нина го виждаше по-добре. Широките дрехи и черната шапка го предпазваха от внимателните погледи на другите хора. Той нямаше своя собствена стая, нито място, където можеше да остане насаме със себе си. Може би шапката му създаваше чувство за неприкосновеност и независимост.
— Свързано е с училището. Разговарях с госпожа Полк. Тя ми показа няколко бележки от училище, които ти не си представял пред мен.
Боб наведе глава, все още продължавайки да върти сламките в ръце.
— Не можах да повярвам, Боби. Написал си моите инициали в края на страницата и си предал бележките, нали?
Не последва никакъв отговор.
У Нина се събуди следователят, водещ кръстосан разпит. Реши да стигне до истината.
— Отговори ми.
Лицето му се стегна по начин, какъвто никога не бе виждала. Сякаш пред нея стоеше възрастният човек, какъвто щеше да стане той — нещастно пораснало момче, което се опитваше да се предпази, наблюдавайки я под око. Обзета от внезапен прилив на съчувствие, Нина почувства, че й се иска да го утеши. Защо го беше довела на това обществено място?
Защото нямаха собствен дом. Сервитьорката им донесе чинии с храна и Нина подаде на Боби кетчуп.
— Хайде — подкани го тя. — Говори. Кажи ми къде си ходил.
— Ходих…
Той притихна, свит напрегнато на мястото си.
— До ски гардероба в Хевънли.
— Онази голяма сграда до паркинга ли?
Момчето не я поглеждаше.
— Да.
— Сам ли отиде там?
— Да. Само веднъж… взех със себе си Трой.