— Щом е взела пистолета, не се е обадил Боб — предположи Мат. Гласът му долиташе отнякъде много далеч, сякаш братът на Нина се намираше на друга планета. — Божичко! — възкликна той. — Защо не ни е казала, защо не е позвънила в полицията?
— Сигурен съм, че са й наредили да отиде сама. Кой седеше до нея на адвокатската ложа по време на процеса?
— Сенди, защото… тебе те нямаше.
— Ще ми се да не бях си тръгвал, повярвай ми — каза му Боб. — През цялото време ругаех себе си, докато идвах насам.
— Не само ти си го правил — добави Мат.
— Както и да е, обади се на Сенди и направи списък на всички неработещи за полицията свидетели, които Нина е подложила на кръстосан разпит. Попитай Сенди докъде е стигнала Нина, дали са се появили нови сведения във връзка с убиеца. Накарай Сенди да остане в кантората.
— Добре.
Пол остави на място телефонната слушалка, скочи в микробуса си и пое с бясна скорост по пътя. Преминаваше през селскостопанска област, море от мрак, което трябваше да преодолее колкото е възможно по-бързо. Далеч наляво блещукаха светлините на градчето Лоди, притихнало под лунната светлина. Детективът удари с длан волана. Какво бе направила тази жена, по дяволите!
Останал сам в неприветливия мрак на колибата, Боб почувства, че му се пикае. Отвън не се чуваше никакъв звук, дори шум от криле на птица. Ралф беше някъде там и търсеше майка му. Боб се прозя, удивен, че би могъл да се чувства толкова уморен, ала беше много късно. Отдавна беше минало обичайното време, когато си лягаше у дома.
Ръцете му започнаха да се движат още по-упорито. Ралф беше омотал няколко пъти кожения ремък около китките му, ала кожата се разтягаше. Глупав човек! Сантиметър след сантиметър момчето почти измъкна дясната си ръка. Гърчейки се на пода, то започна да се мята все по-диво, от очите му бликнаха сълзи на болка. Успя да изтръгне ръката си от ремъка. За миг Боб остана неподвижен, после си пое дъх, все още не можейки да повярва, че е освободил дясната си ръка. Веднага измъкна и лявата от примката. Краката му бяха стегнати много по-здраво. Той не успя да развърже възлите, макар че и двете му ръце бяха свободни. Изплю парцала, който запушваше устата му, като преди това се отърва от кърпата, която бе завързана над устните му.
Може би на масата в ъгъла имаше нещо, с което можеше да среже ремъка. Не биваше да издава нито звук… Боб запълзя по невероятно мръсния под, тялото му се гърчеше като змия, ала най-сетне се блъсна в един от краката на масата. Бяха му необходими няколко безкрайни минути, докато се изправи на краката си. Най-сетне успя. Плъзна ръцете си по масата в непрогледния мрак. Докосна нещо дълго, направено от метал. Голям, остър нож.
За пръв път, откакто онзи изверг го беше ударил и съборил от велосипеда, Боб почувства някаква смътна надежда. Ура, ура! Той падна на пода, опитвайки се да не вдига излишен шум, и се залови да реже ремъка. Почти веднага се освободи, изправи се и вдигна ножа в ръка. Искаше му се да нададе тържествуващ вик, да започне лудешки триумфален танц. Щеше да отреже главата на Ралф с това оръжие! Промъкна се дебнешком към вратата.
Тя беше залостена с катинар отвън. Боб чу звънтенето на веригата.
Той обиколи цялата колиба, започна да блъска закованите дъски по прозорците, опипвайки стените с длани. Нищо. Нямаше да може да се измъкне.
След това изведнъж си припомни, че докато пълзеше по пода, беше попаднал на един квадрат, стърчащ над останалите дъски. Падна на колене в отвратителната мръсотия и започна да го търси.
Дланите му докоснаха някакъв метален пръстен, след секунда Боб вдигна капак, вграден между дъските. Лъхна го влажен, хладен въздух. Пропадна три или четири фута надолу, краката му се удариха в под от пръст. Намираше се в мазе, което вонеше. Наоколо цареше непрогледна тъмнина. Момчето протегна напред ръце, за да намери стените.
Оказа се, че стърчи в центъра на някакво гнездо, облицовано с животински кожи. Наоколо му имаше гладки, твърди предмети, които приличаха на пръчки. Те бяха свързани неособено стабилно един към друг и бяха покрити с някакво вещество с такава отвратителна миризма, каквато Боб не бе усещал никога през живота си. О, Божичко! Та това бяха кости!
Разтреперан, той запълзя, стремейки се да бъде колкото се може по-далеч от тях. Започна да опитва стените с длани, търсейки изход, през който можеше да се измъкне. Бетон, няколко стъпала — трябваше да притисне, да блъска с все сила. Ето, най-сетне долови дългоочаквания скърцащ звук: ниската врата на мазето се отвори.