Тишина. Всъщност не, не беше съвсем тихо — трима човека дишаха в стаята и всяко дишане имаше свой собствен ритъм. Боби лежеше до Нина, без да помръдва. След няколко отчаяно дълги секунди дишането му стана дълбоко и равномерно. Синът й беше заспал! Нима това беше възможно? Беше ли изгубил съзнание? Беше ли го наранил Ралф? Тя започна да се движи бавно, внимателно. Мислеше си, че по някакъв начин може да се добере до ножа в ботуша си.
— Не прави това — изръмжа Ралф. — Мисля.
— Няма да кажем нищо на никого — каза Нина с тих, ласкав глас. — Пусни ни да си отидем.
— Как ли не, дявол да те вземе. Млъкни! — Тримата продължиха да седят един до друг в мрака. — Това беше последно предупреждение.
Нина искаше да му каже: „Убий мен, моля те, само остави момчето ми да живее“, ала се страхуваше, че ако произнесе дори една-единствена сричка, Ралф щеше да ги застреля. Наоколо витаеше тъмнина, изпълнена с ужас.
— Ти съсипа целия ми живот — измърмори Ралф в мрака. Дишането му беше станало по-равномерно. Гласът му едва се чуваше сред притихналия въздух. — Вчера ме уволниха и загубих „Копитото на Сатаната“ заради онова, дето го каза в съда. Механикът ме подразни, аз кипнах и го фраснах здравата. Собственикът веднага дотича и каза да изчезвам от камиона, иначе щял да викне полиция да ме арестуват. Сега вече никога няма да стана прочут. Никога няма да успея в живота си.
— Ще ти помогна да си намериш друга работа.
— Прекалено е късно.
— Ралф, ти имаш проблеми. Мога да намеря хора, които ще ти помогнат.
— Значи си казала и на някой друг да дойде тук? — измърмори Ралф със стържещ, заплашителен глас. — Опитваш се да ме накараш да говоря, за да не мога да мисля, така ли?
— Стори ми се, че искаш да разговаряш с мен, Ралф. Нещата просто се изплъзнаха от контрол. Съжалявам, ако съм те разстроила.
— От това сега на мен няма да ми стане по-топло.
— Тревожа се за сина си — отговори Нина с възможно най-раболепен тон. — Той е болен. Дали би могъл да…
— Дребосъкът ме наръга с ножа. Няма да го пусна да ходи никъде.
— Аз съм адвокат — продължи Нина. — Помисли за всички добри неща, които бих могла да направя за тебе… — Тя замълча. Ралф се смееше с глас в тъмнината.
— Да, адвокатка си — повтори Ралф. — Представи си — адвокат да направи нещо добро! Такова нещо не бях чувал. Би трябвало да ви застрелям веднага. Но сега мисля върху един по-добър план, затова си затваряй устата. — До слуха й долетя странен, едва доловим звук. Нина се досети, че той, легнал върху спалния чувал, притиска коженото палто на Тери до тялото си, както бебе своето одеялце.
— Разкажи ми за кожите, Ралф — изрече тя съвсем тихо, задъхано. — Изглежда ми толкова вълнуващо.
— Харесва ли ти?
— Обичам животинските кожи — отговори Нина, надявайки се, че е използвала подходящи думи.
— Те са ми необходими, за да изпитам удоволствие — отвърна Ралф. Нина почувства, че й призлява, за миг си помисли, че ще повърне, ала все пак успя да потисне този на пръв поглед непреодолим порив.
— Момичетата носят кожени палта. Всичко, което искам, е да допра лице до кожата и да отъркам леко тялото си в нея. Ето какво трябва да направи момичето — нима е трудно да облече палтото заради мен? Не е чак толкова много, нали? — изрече Ралф. Гласът му беше натежал от самосъжаление. — Плътни, здрави, дълги, щръкнали косми. Чувах, че ги наричали „кожи, наподобяващи мъжка брада“. Не харесвам грубите, чорлави косми. Те ме отблъскват.
— Ами кожите от заек? Те харесват ли ти?
— Не и евтините кожи — отговори Ралф. — Те са прекалено тънки. Най-доброто сред моята колекция е палтото от рисови кожи. Обожавам моя превъзходен рис. — Нина чуваше как Ралф отърква корема си о кожата. — Палтото беше нейно, тя ме гледаше как го докосвам. Когато бях на петнадесет години, Тери го облече и ми позволи да се допра до него — продължи Ралф. — Така ме възбуди, помислих си, че ще умра. Божичко, колко хубаво беше тогава.
— Палтото от рисови кожи — прошепна Нина. — Единственото, което имаш тук.
— Обикновено го държа под капака в моя килер за играчки. Но ти пък какво толкова си се загрижила? Млъквай — в гласа му отново се промъкнаха странните стържещи, застрашителни нотки.
— Хубаво е, че си приказваме за това, Ралф — изрече Нина много меко. — Приятно ми е да слушам.
— Ще имаш тази възможност още една-две минути — измърмори Ралф сякаш на себе си. — Не, глупако, не! Тя само те подвежда. Никак не я е грижа за тебе. Постъпи с тях, както беше планирал предварително. — Мъжът все още продължаваше да си мърмори, ала Нина вече не успяваше да улови отделните думи.