От тавана висяха най-малко дузина закачалки за палта. Върху тях бяха окачени по причудлив начин най-различни животински кожи, предимно опашки от еноти и няколко парчета, откъснати от дрехи. Кожите падаха ниско до пода, така че човек непрекъснато ги докосваше, преминавайки през тях.
От Ралф нямаше нито следа.
— Той не яде нищо освен каша от овесени ядки и други зърнени храни — заяви Кетрик, сякаш се извиняваше, пренебрегвайки доказателствата за страшното безумие, висящи от тавана.
Пол се обърна към Кетрик, сграбчи го за гърлото, едновременно с това изтръгна пушката от ръцете му и я хвърли на пода.
— Къде е той? — изрече едва чуто Пол.
— Откъде… откъде да зная?
Пръстите на детективът се стегнаха по-здраво около гърлото на Джери.
— Кажи ми или ще те убия.
— Тогава… — Кетрик се задушаваше и Пол охлаби хватката си, — тогава… никога няма да узнаеш.
— Значи наистина знаеш. Говори, Джери! — Ужасени, очите на Кетрик изхвръкнаха от лицето му. Пол вдигна свободната си ръка. Нещо в погледа на детектива сигурно беше накарало Кетрик да реши, че е мълчал достатъчно дълго време. Той кимна с глава. Пол го пусна и ритна пушката надалеч. Кетрик се задави и след това пое мъчително дъх.
— По дяволите, не беше нужно да бъдеш толкова груб. Аз също искам да го спра, преди да е отишъл твърде далеч. Бедното ми момче. Разстройва се, не може да понася нищо наоколо, в мозъка му сякаш се развихря буря. Тогава настъпва пристъп. Трябва да го намерим.
— Къде е той?
— Има някакво местенце в планината, някъде около езерото Фолън Лийф. Някаква изоставена стара сграда. Разказвал ми е за нея. Отива там, за да остане сам. Не зная защо го прави. Няма приятели тук, в града.
— Какво друго ти е казвал? — Гневът на Пол беше достигнал такава точка, когато му беше необходимо да сграбчи нещо и да го разбие на парчета. Той се приближи до телевизора, грабна го и го запокити срещу вратата на килера. Вратата се натроши на трески, издавайки оглушителен трясък, който го задоволи.
— Хей! Това беше апарат с двадесетинчов екран и дистанционно управление! — Забелязвайки искрите в очите на Пол, Кетрик добави: — Само ме остави малко да помисля. Никога не съм обръщал особено внимание на приказките му.
— Добре. Мисли. След две минути ще направя така, че вече няма да можеш да мислиш — Пол започна да обикаля из стаята, блъскайки всичко, изпречило се на пътя му. С два ритника разпиля купчината комикси навсякъде по пода. Наведе се на колене, пъхна ръка под леглото и измъкна няколко сексуални атрибути, възбуждащи половото желание. Изпълнен с погнуса, отиде до бюрото и отвори чекмеджетата. Те бяха празни, с изключение на няколко парчета кожа с дълъг косъм.
— Спомних си. По едно време спомена, че ще ходи до наблюдателницата — обади се Кетрик зад детектива. — След това ме изгледа особено и ми каза: „Забрави това, дето издърдорих току-що.“
— Имаш ли подробна карта за околностите на езерото Тахо?
— В кухнята е. — Двамата буквално разкъсаха хартията, отваряйки картата едновременно. — Станция за наблюдение на горските пожари. На хребета Ангора — отбеляза Пол.
— Местността изглежда е тази — потвърди Кетрик. — Хей, чакай. Остави ме да се облека. И аз идвам с теб. Ралфи ще послуша баща си. Не викай ченгетата. Той ще си помисли, че отново ще го отведат в болницата. Заклевам се, че би предпочел да умре. Ще направи нещо лошо, действа бързо, никой няма да може да го спре.
Пол се поколеба.
— Моля те. Той винаги ме слуша. Ще го накарам да излезе доброволно. Той е мое момче. Обича ме.
Пол кимна с глава, излезе от къщата и се отправи към микробуса. Кетрик дойде около минута по-късно, следван от кучето на Тери. Беше си взел пушката. Двамата се понесоха с главоломна скорост по „Пайниър Трейл“ към пътя за хребета Ангора.
Докато Ралф разговаряше с Нина и отпиваше от шишето с текила, гласът му постепенно ставаше все по-странен, сякаш, разказвайки й историята си, за пръв път осъзнаваше колко далеч бе стигнал. Парализиращият й ужас се увеличаваше, зъбите й тракаха все по-силно, тя с огромни усилия успяваше да зададе всеки следващ въпрос. Бореше се с огромните възли на ремъка, притиснал ръцете й. Пръстите й кървяха, ноктите й бяха счупени, Ралф приказваше непрекъснато, ножът й беше толкова близо, ала не можеше да го достигне. Беше сигурна, че Боб е дошъл в съзнание, ала, изглежда, се досещаше, че сега е най-добре да мълчи.
— А после бих могъл… бих могъл да наема някой драскач, разбираш ли, някой, който пише разкази на ужаса. Щях да му платя и да му разкажа всичко за себе си. Ще направим бестселър, това е сигурно. Но чакай, ще ме тикнат в затвора, няма да мога да се измъкна оттам. Зная, че в пандиза има престъпници и лоша храна… чувал съм за това. По-лошо е от болницата. Дори могат да ми ударят смъртоносна инжекция, да ме екзекутират, макар че могат да ме излекуват. Боледувах дълго време, затова ми е толкова трудно да мисля сега. Но преди всичко… преди всичко тя и синчето й са видели прекалено много, трябва да ги…