— По дяволите! Ти не ме слушаш! Казах и на теб, и на госпожа Рейли, че той беше дълбоко заспал! Аз бях там! Бог ми е свидетел! Няма да продължа нагоре с тебе. И сам можеш да намериш проклетата наблюдателница. — Кетрик рязко натисна дръжката и вратата на микробуса се отвори, блъскайки някакви храсти.
Пол искаше да му позволи да скочи, ала все още имаше нужда от него. Стисна здраво ръката на Кетрик и заяви:
— Спокойно. Ако искаш да му помогнеш, стой с мене.
Кетрик позволи на детектива да го издърпа отново вътре, продължавайки да мърмори:
— Аз би трябвало да знам… Бях там… — Той постепенно се успокои и отново започна да сочи пътя напред, като отново се впусна в историята за ранните детски години на Ралфи. — Както и да е, майка му — тя се казваше Меридит — една нощ се измъкна от леглото и излезе на улица „Хейт“. Беше боса, по нощница, с шал и така нататък. Тогава всички момичета носеха такива дрехи. Не донесе никакви пари, но някакъв тип се опитал да бъде любезен и й дал няколко таблетки „стъкло“. Киселина, медикамент за премахване ефекта на амфетамините.
— Къде е кръстопътят? По дяволите, не го виждам!
— След около двеста фута. Ето го. Виждаш ли черния път? Бедното й сърце не издържа. Ралфи загуби майка си. Колко обичах това малко момиче. Написах една песен за нея. През май 1957 година попадна в класацията „Топ 100“. Погребах я в палтото от норки, което й бях купил след последното турне на „Мъртъвците“ и…
Отклониха се към хребета Ангора. Пол натисна спирачки, минавайки към пикапа „Бронко“ на Нина, който изглеждаше като призрачна сянка встрани от пътя. Детективът спря микробуса пред колата на Нина и след миг двамата мъже изскочиха навън. Пол се помоли тя да седи пред кормилото, чакайки тихо в нощта.
За съжаление не беше така. Сигурно се беше опитала да се промъкне крадешком по-близо до Ралф. Пикапът беше празен.
— Хайде — изрече рязко Пол, върна се в микробуса и запали двигателя.
— Аз се върнах тук, за да се грижа за него. Обичам го — продължи разказа си Кетрик. — Всеки родител обича детето си, разбираш ли? Мислиш ли, че не осъзнавам вината си?
Далеч напред Пол видя светлина.
Ралф Кетрик държеше запалена факла над главата си, която хвърляше кървава светлина върху гротескно изкривеното му лице — истински спектакъл на ужаса в реалния живот. Когато видя микробуса, Кетрик захвърли пламтящата факла към малка барака, разположена недалеч от станцията за наблюдение на горските пожари.
Джери Кетрик изскочи от микробуса и започна да тъпче огъня с крака. Пол се присъедини към него, засипвайки пламъците с пръст.
Двамата успяха да спрат огъня, преди бензинът да се възпламени. Ралф отново се втурна вътре, все още стискайки тубата в ръка.
Тишина. Въздухът наоколо бе нажежен от възможността всеки миг да последват зловещи събития.
През всичките години на кариерата си като детектив в отдел „Убийства“ Пол никога не се бе изправял лице срещу лице със смъртта. Имаше анонимни трупове — просто случаи, които трябваше да разреши, веществени доказателства. Никога не беше познавал някоя от жертвите. Понякога наистина имаше опасности, ала те застрашаваха само него, и той бе в състояние да се справи с тях.
Никога през живота си не беше изпитвал такъв изпепеляващ страх, както сега.
Нямаше никаква представа как трябва да постъпи. Кетрик беше в бараката с Нина и Боби. Всеки миг можеше да ги застреля или да ги подпали.
Джери Кетрик отпусна длан върху ръката му и изрече съвсем тихо:
— Затваряй си устата. — После извика към бараката: — Ралфи! Хей, Ралфи! Дойдох да те заведа у дома!
— Татко? — отговори гласът на Ралф Кетрик.
Друг глас изкрещя отвътре:
— Помощ! Той ще ни убие!
— Татко? Чу ли това?
— Не, момче, нищо не чух, щурците пеят много силно надолу по хълма. Късно е. Сега ще те взема и ще те отведа у дома.
— Трябва да свърша играта си.
— Излез, момче, или утре сутринта ще те закарам отново в болницата.
— Бездруго ще го направиш, татко. Спри да ме лъжеш!
— Ралфи, аз те обичам, момче. Позволи ми да те измъкна от тези неприятности.
— Татко? Никога вече няма да стана прочут. Убивах момичета. Чу ли какво ти казах, татко?
— Не чух нищо, Ралфи. Появи се вятър. Обзалагам се, че си гладен. Ела, ще си отидем двамата у дома.
Тишина.
Ралф измърмори сред непрогледния мрак в бараката:
— Край.
Нина усещаше как пистолетът „Колт“ се движи във въздуха, докато мъжът се вслушваше в дишането им. Лишени от зрение, двамата лежаха в ъгъла на тъмното помещение. Нина разбра, че Ралф бе измъкнал от джоба си запалка. Пламъчето й щеше да му помогне да види къде да стреля…