— Търсиш къща в Тахо?
— Да. За мен и Боби. Ще си вземем и куче. А ти, ако искаш, можеш да ни идваш на гости — много често при това.
— Значи мога?
— Що се отнася до онова предложение за женитба, което ми направи…
— Аз чакам — прекъсна я Пол. — Седя си тук и чакам.
— Всъщност ти не искаш да се ожениш за мене. Не искаш да станеш баща на заварено дете. Не ти се ще да имаш жена, която по цял ден я няма вкъщи. Знаеш, че е така, ала си истински джентълмен и не ми го казваш.
За пръв път Пол не можа да отвърне с хаплива забележка.
— Добре — рече той. — Винаги съм се женел за жени, които съм обичал. Просто не зная как би могло до бъде другояче. Имаш ли някакво предложение?
— Защо отношенията помежду ни не останат такива, каквито са сега?
— Имаш предвид да бъдем партньори в работата и просто приятели? Ами къде отива романтиката?
— Мисля, че ще успеем да я сместим в програмата си.
— Не съм сигурен в това — възрази Пол. — Ала ми се ще да го обсъдим по-подробно в минералния басейн на хотел „Цезар“ в петък вечер.
— С истинско нетърпение очаквам отново да докосна онези мехурчета.
— В теб има нещо ново. Не бих могъл да посоча точно какво е то. Сега си някак по-самоуверена, изглежда, че това чувство е дълбоко вкоренено в съзнанието ти, ако разбираш какво искам да кажа.
— Останаха малко неща, които биха ме накарали да се страхувам.
— Добре. Нека опитаме — ще живеем като близки приятели. Но това не означава, че не те обичам — напомни й Пол.
— Значи ще се видим в петък?
— В следващия петък, шефе — отвърна Пол. С това разговорът им приключи.
По телефонната линия долетя гласът на Сенди.
— Прекрасна тактика — поднесе коментара си тя.
— По дяволите, Сенди, престани да подслушваш служебните ми разговори — сгълча я Нина.
— Просто не мога да се въздържа — отвърна секретарката. — Новият ви, лишен от рискове живот ме обрича на безконечни скучни завещания. Уиш ми се обади. Той изгаря от нетърпение за следващия вълнуващ случай…
— Повече няма да има вълнуващи случаи — прекъсна я Нина. Тя започна да преглежда получените по телефона съобщения. Сенди отново й позвъни.
— Той е тук — обяви секретарката. „Той“ беше Джефри Рийзнър, чието име Сенди не си правеше труда да произнася. Адвокатът вече се извисяваше с цял ръст пред вратата на кабинета. Без да произнесе нито дума, той се приближи до бюрото на Нина и подхвърли един чек към нея.
— Двадесет и две хиляди — обяви той. — Сумата, която внесе Скот, минус разноските, които ми дължеше. — Сенди ръкопляскаше беззвучно зад гърба му.
— Хубаво — отбеляза Нина. — Какво ви накара да ми ги платите тъкмо сега?
— Съдията Милн ми се обади вчера у дома. Предложи ми да се видим в съда. — Сенди енергично имитираше как Милн рита задните части на Рийзнър.
— Разбирам — рече Нина.
— Това бе пропуск от моя страна.
— Разбира се.
— Не биваше да ми отмъквате случая по този непочтен начин. Ако бяхте работили в сътрудничество с мен, щяхме да се справим без никакво усилие. Какво е толкова смешно? — Сенди стискаше нос с ръка, очите й бяха ококорени в мним ужас. След това тя прокара пръсти по носа си и продължи надолу, сякаш той бе пораснал и продължаваше да се уголемява до безкрай…
— Смешно ли? — възкликна Нина и вдигна дясната си вежда.
— Е, няма ли поне да ми благодарите?
— Благодаря ви, господин Рийзнър — изрече тържествено Нина. — Сенди, би ли изпратила господин Рийзнър? О, господин Рийзнър…
— Какво?
— Желая ви повече успехи следващия път. — Вратата се затвори зад тях, тя вдигна чека да провери дали наистина Рийзнър го беше подписал.
Външната врата хлопна, издавайки страшен трясък. От приемната Нина чу странен, сух звук, сякаш някой отлепваше кора от дърво.
Сенди се смееше.
Нина погледна през прозореца. Връх Талак се извисяваше над езерото.
— Свържи ме с Колиър Хелоуел — каза Нина, когато най-сетне звуците от смеха на Сенди утихнаха.
Колиър й се обади и Нина го попита:
— Искаш ли да преживееш едно приключение?
— Всеки мъж, който казва „Да“ на приключение с теб, без да знае какво си планирала, би бил по-глупав от бедния Ралф Кетрик.
— Само малка екскурзия пешком — обясни Нина. — Имах предвид този уикенд.
— Разходка пешком?
— Хайде да поживеем малко. Всички други го правят. Никога не съм се изкачвала до връх Талак. Да отидем там късно вечерта, така ще наблюдаваме звездите отблизо.
Колиър не отговори веднага, затова Нина добави: