— Хей, Тем! — повика я някакъв глас от отсрещната страна на помещението.
О, не. Обърна се и зърна Майкъл и Дорийн. Помаха им с ръка и отново се съсредоточи върху питието. Пак този Майкъл. Той беше като някаква черна котка, постоянно пресичаща пътя й. Истинско проклятие. Може би, ако не им обърнеше внимание, щяха да я оставят намира.
Те се приближиха — Майкъл нетърпелив като състезателен кон след стартовия изстрел, Дорийн — нещастно влачейки се след него.
— Имаш ли нещо против да се присъединим към тебе? — попита той, отпусна се на стола до нея и си поръча бира. Намигна й, наведе се колкото се може по-близо до нея, ала не я докосна. Дорийн стърчеше права край тях, несигурна къде да се настани. Тем си поръча още едно питие и го погълна по възможно най-бързия начин.
Майкъл се впусна в монолог, описвайки с какво се бе занимавал напоследък. Когато забеляза, че тя не го слуша, той смени подхода и започна да я обсипва с въпроси. Вече чул за неприятностите й в училище. Тем винаги била по-умна от всички тях и със сигурност изглеждала най-добре от цялата тайфа. Какво ставало с нея? Ами онази история, че се среща с някакъв нов красавец, а? Навярно това бил мъжът, с който да се съсипе докрай?
Тем никак не желаеше да се залюлее в ритъма на подобен разговор и направо му го каза. Не знаеше какво става с това момче, но дори най-малкото внимание от нейна страна само още повече влоши нещата. Майкъл изглежда си внуши, че е отегчена, затова заговори още по-бързо и енергично. Може би просто се опитваше да я заинтересува, но всъщност само я изнерви още повече, а Темара нямаше никаква нужда от това. Той продължи да бълва реки от думи, изпълнен с ревност към тайнственото момче, с което бе уверен, че тя има среща тази вечер.
Писна й от Майкъл и лисна бирата от чашата си върху лицето му. Челюстта му хлопна обидено, а устните му се разтрепериха като на бебе.
Дорийн се зае да попие бирата от лицето му, а Тем излезе да се обади по телефона. Вече беше достатъчно късно.
Отиде да плати за питието си и отново се скараха с Майкъл, докато Дорийн ги наблюдаваше отвратена. Той се извини. Искаше да продължат да бъдат приятели. Настоя да плати сметката й.
Добре, нека я плати, щом толкова желае. Оставаха й само няколко долара. Излезе от заведението, без да каже довиждане.
Отначало пикапът отказа да запали, но най-сетне забръмча. Тя тръгна по магистралата към прелеза, след това, включвайки предно предаване, пое по черния път през полето. Ярката луна хвърляше сенки наоколо и осветяваше пространството пред нея. Тя отби от пътя, спря и погледна часовника си. Време беше.
Доволна, че бе обула най-топлите си ботуши, Тем излезе от пикапа и тръгна по пътеката към тяхната скала. Там щеше да се срещне с приятеля си.
Ала той беше закъснял, наоколо не се виждаше нищо, освен луната и сенките, които танцуваха с вятъра. „Няма никого“ — рече си тя. Ала докато минутите отлитаха една след друга и мракът я обгръщаше все по-плътно като смразяваща плащаница, Темара си помисли, че може би недалеч се е притаил някой. Чувстваше, че нечии очи я наблюдават, макар че не можеше да ги види. Усети, че я обзема страх. Помисли да си тръгне, ала това би съсипало всичко. Беше й необходимо да го види, да се зареди със сила от него, за да продължи да живее — само този път. Щеше да бъде за последно.
Реши да изчака още една минута.
1.
Въздухът на сините планини, поскърцване на снега под ботушите, поемане на дъх за последен път на открито, поглед към отрупаната със снежно покривало вечнозелена гора — след това Нина Рейли се отправи към сградата на съда. Устните й бяха премръзнали и посинели от суровата зима в Тахо, когато влезе във Върховния съд за пръв път, откакто бе напуснала болницата.
Трябваше да се занимае с предварително съдебно нареждане, свързано с няколко интересни юридически проблема — случай от гражданското право, каквито се решаваха с много ровене из документите и с интелектуални аргументи. Навремето, още докато следваше право, Нина винаги бе смятала, че тъкмо това е същността в работата на юриста.