— Вие се борихте заради мен в съда, заради правото ми да прониквам в живота на другите хора — извика високо Тери от входа и свали камерата надолу, ала все още насочена към нея; сега Нина виждаше бялото й лице. — Какво има, Нина? Защо към вашия вътрешен мир трябва да се отнасяме по-различно от този на другите хора?
Нина стигна бързо до колата, запали я и се отдалечи, без да обръща внимание на олигавеното куче, което я преследва чак до края на хълма.
В сряда през нощта Боб остана буден в леглото си дълго след като майка му излезе от стаята. Той изчака, докато всички заспят, вслушвайки се в шумовете на гората. Мислите му се унесоха отново в същата посока, където често го отвеждаха — при неговия баща. Когато се опиташе да си го представи, в ума му се появяваха герои от телевизионните сериали. Момчето знаеше, че не беше така. Би дал всичко само за да узнае кой е баща му, какъв е в действителност. А може би къде е, къде живее.
За миг затаи дъх, вземайки решение. Добре, щеше да наруши правилата. Щеше да отиде в ада, ако това се налагаше, също като Хъкълбери Фин.
Струваше си. В четвъртък сутринта Нина стана рано, за да се наслади на първите скъпоценни моменти с изпускащото пара кафе и сутрешния вестник. След няколко минути всички останали от семейството нахлуха при нея като вулканична лава. Дойде Андреа с децата си, помогна им да си приготвят пшеничена каша с мляко, след това набързо се облече, вдигна телефона и отговори, наливайки си кафе. Мат ръководеше всичко на закуска, ангелският израз, който обикновено владееше чертите на лицето му, сега бе заменен от вид на изпит, изтощен човек, който изчезна едва когато изпи няколко чаши от ароматната течност.
Нина прочете две рубрики от вестника, преди да осъзнае, че не бе виждала сина си. Вероятно се бе успал. Ето какво става, когато човек чете комикси до късно през нощта. — Боби събуди ли се? — обърна се тя към Трой.
— Не съм го виждал. Той стана преди мене. Сигурно е в тоалетната.
Нина тръгна да го търси. Първо провери в двете тоалетни, ала от Боби нямаше и следа. След това надникна в спалнята му.
— Къде е Боби? — попита тя в кухнята. Всички от семейството на Мат вдигнаха глави, за миг откъснати от закуската си. — Не мога да го намеря.
— Провери ли в килера? Може би е отишъл да вземе плик пшеничена каша или нещо друго — предположи Андреа, хвана Нина подръка и я заведе до вратата на килера. — Ами в гаража?
Когато Нина се отказа и седна до масата, неспособна да мисли и да се движи, Андреа се обади в полицията.
5.
Към десет часа сутринта полицията разпространи описанието на Боби из целия щат. Не загубиха никакво време в търсене на информация за случаи на изчезнали деца; разполагаха с нея от самото начало. Андреа се свърза с различни организации, издирващи безследно изчезнали малолетни. Мат провери при съседи и приятели. Сенди уведоми всички клиенти, че Нина е заминала далеч от града по важна работа.
Нина се обади на баща си в Монтерей. Харлан Рейли каза, че ще започне търсене и ще разпространява листовките, които тя бе изготвила. След това се обади на Пол в кабинета му в Кармел.
— Бюро за разследвания „Ван Уегънър“ — отговори гласът му, по-груб и по-плътен, отколкото го беше запомнила. — В момента сме извън бюрото. Моля, оставете съобщение, след като чуете сигнала.
Какво ли можеше да стори Пол от толкова далеч? Боби щеше да се покаже отнякъде всеки момент. Чувствайки се неспособна да остави съобщение, тя затвори телефона.
— Спирка „Общинска болница“ — обяви шофьорът на автобуса. Боб се изправи пред дългата, бяла сграда, засенчена от високите борове на Монтерей. Хора влизаха и излизаха, някои облечени изцяло в бяло, други — наметнати с червени палта.
Беше спал през по-голямата част на пътя от Тахо до Монтерей и още съвсем рано сутринта бе спрял да закуси в ресторанта „Макдоналд’с“ недалеч от Кея на рибарите. След това се върна на автобусната спирка, за да разбере как да стигне до болницата.
Зави надясно, влезе през автоматично отварящите се врати и се отправи към гишето за информация, обслужвано от доброволци. Една дама с тупирана бяла коса, облечена в бледожълта дреха, седеше зад множество букети с цветя. Тези жени не получаваха заплата за това, че работеха тук; те бяха винаги много сърдечни — наистина сърдечни, а не като служителите, посрещащи хората с фалшива любезност, за която им плащаха.