Выбрать главу

— Необходимо ми е получа свидетелството си за раждане. Роден съм тук — обърна се той към жената. Тя отговори с треперещ глас:

— О! Добре. Хайде да проверим дали ще можем да го открием. Алма! Алма! — Дойде някакво момиче, може би все още тийнейджърка, облечено в униформа също както момичетата в болницата „Боулдълр“ в Тахо, където бе лежала майка му.

— Този млад човек иска да получи свидетелството си за раждане — обърна се възрастната дама към момичето, което погледна Боб, без да крие съмнението в очите си.

След като изминаха много бляскави, осеяни със сиви петънца коридори, те се озоваха в помещение с високо гише, над което Боби не можеше да види почти нищо. Мъжът зад гишето не забеляза Боб.

— Извинете — обади се момчето. Около век по-късно, след като влязоха и излязоха много хора, Боб отново повтори: — Извинете… — Не последва никаква реакция. Нима този човек беше глух?

— Хей! — извика високо Боб. Мъжът се обърна. Боб никога не беше виждал толкова плешив човек, ала кожата на главата му имаше тъмен тен и вратът, подаващ се от яката на ризата, изглеждаше дебел като на боксьор. — Господине — добави той.

— Какво искаш, момче? — попита непознатият.

— Свидетелството си за раждане. Роден съм тук.

— Това е документ с юридическо предназначение. Не съхраняваме подобни неща тук. — Около минута той гледа някакъв списък и след това каза: — Трябва да отидеш в съда в Салинас. Третия етаж, западното крило. Отдела по здравеопазване. Освен ако не желаеш да получиш оригинала. В такъв случай трябва да напишеш писмо до Сакраменто.

— Къде се намира Салинас?

— Да не се опитваш да ме разсмееш?

— Не, сър — отговори Боб. Той забеляза, че мъжът хареса обръщението. — Просто исках да попитам как ние можем да стигнем дотам? — Той използва местоимението „ние“ — надяваше се, че така мъжът няма да се заинтересува особено от дете, което се разхожда само наоколо.

Възрастният погледна Боб и вдигна рамене.

— От спирката пред болницата вземете автобус, движещ се по магистрала 68. Той ще ви закара до площад „Салинас“, оттам можете да се качите на друг автобус или пък просто ще повървите пеш. Не е далече — само няколко пресечки разстояние.

— Знаете ли дали в свидетелствата за раждане е написано името на бащата?

— Обикновено да.

— Задължително ли е името на бащата да бъде записано?

— Не. Но обикновено служителите го записват.

Нина, изтощена до крайност, предложи всички от семейството на Мат да вечерят в ресторант. Отначало те отказаха. Желаеха да останат с нея.

— Моля ви, идете — настоя тя. — Мат се опита, ала не успя да убеди Нина да тръгне с тях. Тя не искаше да напуска къщата. Брат й предложи да донесе храна у дома, но тя заяви, че ще си направи супа.

— Отидете на кино — предложи тихо тя, застанала до вратата. — Това е ужасно за децата.

— Сигурна ли си, че така ще бъде добре за тебе?

— Да. Очаквам някой да ми се обади всеки момент.

— Няма да закъсняваме — Мат и Андреа я прегърнаха, дори децата я целунаха на излизане.

— Ще го намерят, Нина — прошепна Андреа. — Зная, че той е добре.

— Искаш ли да си вземеш ключовете и да изкараш навън колата си? Андреа и аз паркирахме в гаража — каза Мат.

Тя бръкна в джоба си и му подхвърли ключовете.

— Вземете пикапа „Бронко“, Мат. В него няма да ви бъде тясно.

Когато излязоха, тя отиде в кухнята да си направи супа. Не беше яла цял ден и неотложните нужди на тялото й я ръководеха. Трябваше да се нахрани. Изяде доматената супа, сложила сутрешния вестник пред себе си.

Седнала във всекидневната, тя наблюдаваше как вечерта спуска сенки върху снега навън пред прозореца. След това засили огъня, готова да скочи към телефона или вратата — в зависимост от това откъде щеше да се разнесе звън. Седна върху кръглата плетена рогозка пред камината, вперила поглед в оранжевите и сини пламъци, мислейки си за онова, което беше казала госпожа Полк.

Късно следобед Боби намери административните сгради на областта. Веднъж бе ходил с майка си да види как тя защитава свой клиент пред апелативния съд в Сан Франциско, така че когато пристигнаха в Салинас, знаеше точно къде да открие кабинета, който му беше необходим. Човек просто трябваше да погледне указателната табела и след това трябваше да застане пред асансьора с много сериозен вид. Асансьорната кабина го изкачи до третия етаж заедно с една червенокоса дама, която имаше същото куфарче както майка му. Когато в отдел „Здравеопазване“ намери необходимия му кабинет, остави нещата си върху един пластмасов стол и се нареди на опашката, очаквайки да получи свидетелството си за раждане. Служителката каза, че трябва за заплати тринадесет долара, и Боб й даде двадесет от онези, които беше получил за рождения си ден. След няколко минути тя се върна с лист хартия в ръка. Момчето не го погледна, докато не излезе навън.