Зад сградата на съда имаше голям, обрасъл с треви двор. Там нямаше никакви хора, които да му досаждат. Боб вдигна пред себе си листа, оглади го, ала не го отвори, докато не се почувства готов за това.
Една врана кацна на няколко крачки до него и впери очи в ръцете му. Той бръкна в раницата си и извади няколко парчета сирене. Скоро много врани се насъбраха около него. Боб огледа внимателно цяла колония от мравки, които си проправяха път към буца пръст до краката му. Остър страх накара ръцете му да потреперят. Той се почувства като пиле, което се е размърдало вътре в яйцето и му предстои да се излюпи в изцяло непознат свят.
Отвори листа хартия и започна да го изучава.
— СВИДЕТЕЛСТВО ЗА РАЖДАНЕ, ЩАТА КАЛИФОРНИЯ — прочете той на върха на страницата. РОБЪРТ БРАНДЪН РЕЙЛИ — продължи момчето, треперейки, макар че светеше слънце. Враните излетяха всички заедно, грачейки шумно. Боб махна с ръка, притвори клепачи и продължи да чете.
Под надписа БАЩА НА ДЕТЕТО беше написано: КЪРТ ДЖЕФРИ СКОТ. Примигвайки, той отново прочете името.
Искаше да каже на някого, да подскочи и да извика: „Това е моят баща. Погледнете тук — Кърт Джефри Скот“. Боб наистина подскочи, потича известно време сред тревите, ритайки мравките.
Баща му наистина съществуваше и това го накара да се почувства истински. Странни, полуоформени идеи и съмнения отлетяха далеч, далеч в безоблачното небе.
Майка на детето: Нина Фокс Рейли. Баща на детето: Кърт Джефри Скот.
Нина лежеше върху рогозката на пода, отпуснала глава на възглавницата. Огънят, превърнал се в шепа искрящи въглени, беше единствената светлина в къщата. Спеше. Нещо я беше събудило. Боби?
Не беше Боби. Звуците, отначало тихи, шумолящи, я накараха да наостри уши — трябваше да се убеди, че те не са причинени от клоните на дърветата, докосващи покрива на къщата в силния вятър. Не, някъде в къщата скърцаха дъските на пода. Беше доловила шум от стъпки — дебнещи, решителни, прекосяващи етажа.
Тя бавно се надигна, все още поддържайки неголяма емоционална дистанция, породена от недоверието й. Можеше ли да се довери на сетивата си в тази тъмнина? Възможно ли бе да сънува? Ала почувства студа върху пръстите на босите си крака. Дланите й стиснаха, после пуснаха одеялото, усещайки допира на тъканта. Живите въглени излъчваха топлина от дъното на огнището.
Силно тупване, звук от нещо тежко, паднало на пода, я убеди, че не сънува. Тя подскочи и се огледа за оръжие. Сред инструментите до огнището намери лопата и четка, ала не откри ръжена. Мат го криеше от децата.
Оглеждайки се в тъмната стая, Нина забеляза брадвата. „Не е в стила на Мат да крие ръжена, а да остави на видно място брадвата си?“ — помисли си глупаво тя. Стисна брадвата с тракащи зъби и бавно прекоси стаята, опитвайки се да не се сблъсква с мебелите.
Искаше да се добере до кухнята; целта й беше да стигне до телефона, ала преди да успее, атмосферата едва доловимо се промени. Звуците заглъхнаха.
Нина се изправи нерешително до вратата към коридора и се огледа. Дали неизвестният нападател я чакаше да се появи отнякъде?
Къщата, притихнала, изпълнена с очакване като чакалня, дишаше заедно с нея в отговор на воя на вятъра отвън. Не се чуваше никакъв друг звук.
Застанала до вратата, изострила всичките си сетива, Нина обмисли повторно как да постъпи. Не искаше да отиде в коридора. В него изведнъж оставаше с чувството, че се намира в помещение за много хора, пълно с чужди погледи. Ала какви алтернативи имаше? От всекидневната човек можеше да излезе единствено в този коридор и във антрето.
Дали да не опита да отвори някой прозорец и да се измъкне навън? Спомни си, че прозорците бяха укрепени, за да не поддават под напорите на бурите. Не можеше да излезе по този начин. Нямаше да го стори достатъчно бързо.
Секундите изтичаха. Баварският часовник с кукувичка тиктакаше в кухнята. Тя не знаеше от колко време стои тук, ала не бе в състояние да остане неподвижна още една минута. Сърбеше я носът; искаше й се да кихне. Като капак на всичко от алеята към къщата се разнесоха свистящи звуци на автомобилни гуми.
Нина отново се шмугна във всекидневната, за да реши какво да предприеме. В същия миг в коридора недалеч от нея се чу тъп звук — това й подсказа, че там има някой. Не си бе въобразявала нищо. Наистина имаше някой.