Вдигнала брадвата в лявата си ръка, Нина се втурна. Страхът и яростта й се изляха в страхотен гръмогласен вик.
— Какво, по дяволите, се е случило тук? — попита Мат. Беше я прегледал, след това бе стоплил кафето в микровълновата печка, а Нина за стотен път го увери, че се чувства добре, като оставим настрана голямата цицина, продължаваща да се подува на тила й. — Отидохме на кино, върнахме се у дома и те заварихме просната на пода с кървяща рана.
Тя му разказа как бе протекла цялата вечер, започвайки от самото начало.
— Предполагам, че някой е влязъл с взлом, докато съм спала. Чух колата ти да се приближава към къщата по алеята и се уплаших — заради всички вас. Мисля, че исках да преследвам натрапника с брадвата. В този момент това ми се струваше единствено правилното нещо.
— Може би той просто се е опитал да те отстрани от пътя си, за да може да избяга — предположи Мат с необичайно твърд глас. — Може би е имал намерение да те нарани, но аз съм го прекъснал. Защо, за Бога, си взела тази брадва? Та той е можел да я използва срещу теб.
— Трябваше все пак да се отбранявам с нещо.
— Какво липсва у дома? — попита Мат, проверявайки резетата на вратите и прозорците.
— Не виждам нищо да е задигнато — изтъкна Андреа. — Полицията е на път към нас. Нина, когато се почувстваш достатъчно силна, би трябвало да огледаш стаята си. Провери бижутата си.
— Наистина, вече съм добре. Просто ми се ще да бях убила онзи негодник.
Тя тръгна по коридора към стаята си. Влезе и остана неподвижна със зяпнала уста пред картината на пълно опустошение, открила се пред очите й.
Покривките от леглото й бяха разхвърляни навсякъде из стаята. Нещо бе разрязало леглото, а върху дюшека бяха разсипани шампоаните, кремовете и гримовете й. Всичко, което се намираше в стаята — обувките й, дрехите й, съкровищата й, бяха срязани на късчета, раздрани, обезобразени.
Нина пристъпи бавно навътре; усещаше под стъпалата си останките от своите вещи, проправяйки си път към шкафа. Дрехите й бяха изтръгнати от закачалките и разхвърляни на пода. Провери бижутата си, които държеше в копринена торбичка на една лавица — сега те лежаха на пода, — една-две обици изкривени и счупени, ала колекцията беше пълна, доколкото можеше да прецени на пръв поглед.
Огледът на чекмеджетата в скрина не отне много време, тъй като те бяха празни — сутиените и другото й бельо — синьо, червено, черно и бежово, бе разкъсано на парцалчета не по-големи от конфети, разпилени навсякъде по стаята като след някакво празнично увеселение.
Нина се отдръпна назад в коридора и затръшна вратата на стаята си. Тъкмо в този миг издрънча звънецът на външната врата.
Същите двама офицери, които бе срещнала сутринта, стояха пред входа. Тя ги покани вътре да направят оглед.
— Липсва ли нещо? — попитаха те, след като обиколиха стаята, водейки си бележки.
— Доколкото мога да преценя, нищо, освен стара кутия, пълна със сувенири. Капакът беше затворен много здраво. Той ще се разочарова, когато при първа възможност разбере каква е плячката му.
— Непрекъснато използвате местоимението „той“. Защо? — обърна се към Нина жената полицай. — Сигурна ли сте, че е мъж?
— Ами не. Всъщност… предполагам, че не съм. Не зная защо.
Боб отново вървеше по ярко осветената улица надолу към кея. Беше облечен в шубата и памучната си риза, нахлупил качулката на главата си. Откъм океана се бе спуснала мъгла и светлините на ресторанта вече не се виждаха отчетливо.
Боб се бе върнал с автобус в Монтерей и бе намерил обществен телефон на шумна улица, недалеч от брега. В телефонния указател не беше вписано името Кърт Скот, затова момчето прекара цял час и похарчи няколко долара, набирайки номерата на хората с фамилия Скот, които му изглеждаха обещаващи.
Бездруго не знаеше какво ще каже, ако беше открил баща си.
Въпреки това все още не се чувстваше готов да се откаже, затова вместо да се обади на дядо си в Монтерей, той се приготви да пренощува другаде. Направи опит да се подслони в пощенската станция, ала един бездомник вече беше окупирал тази територия. Той се бе втурнал към Боб, след това му се присмя, че се е уплашил. Момчето въобще не смяташе, че има нещо смешно.
В края на кея, почти готово да припадне за сън, момчето се спусна по паянтово стълбище встрани от главния пристан и попадна на дървен кей, вонящ на развалена риба, на около половин метър над водата. Недалеч от него имаше няколко ръждясали метални мивки, ала той намери едно местенце, което изглеждаше почти сухо. Напъха се в спалния си чувал, прибра останалите си вещи вътре и се сви на кълбо.