— Изкуствена е — отговори Нина. — Не нося дрехи от естествена кожа.
— Обзалагам се, че носите кожени обувки — рече мъжът със смях.
Тери, извадена от търпение, изрече високо:
— Ралфи, вече казах — тръгвай си! — Тя го изтика към вратата, отвори я пред него и го помоли да напусне.
— Отивам си, отивам си — той хвърли цигарата си върху пода, направен от букова дървесина, и настъпи фаса с тежките си ботуши.
— Махай се — изрече презрително Тери, наблюдавайки го как се отдалечава по пътеката. Ако Ралф й беше любовник, връзката очевидно бе обречена. Тери затвори вратата след него, след това се обърна към Нина, която стоеше учудена пред солидните мебели и картините с маслени бои по стените, рисувани от ранноамерикански художници.
— Те са на родителите ми. Така и не си направих труда да ги махна. Живея предимно в студиото си — обясни Тери. — Хайде да приключим по-бързо с вашия проблем. Не съм чувала, че детето ви е изчезнало.
— Вие влязохте с взлом в къщата ми и преобърнахте наопаки стаята ми — заяви Нина. — Видях ви.
— Наистина ли? Докажете го.
— Къде е той?
— Вижте, говоря съвсем открито. Не зная.
— Добре — рече Нина. — Мисля, че мога да направя оплакване в полицията. А това ви гарантира седемдесет и два часово задържане в психиатрично отделение, за да освидетелстват психическото ви състояние. Може би след това ще ви пуснат да си вървите, но е възможно и да не го сторят. Запозната ли сте с интериора на психиатрична болница, Тери? О, виждам, че сте.
Лицето на Тери пребледня.
— Не можете да направите това. Та аз съм ваша клиентка, по дяволите!
— Вече не сте.
— Детето ви не е при мен. Претърсете къщата. Той не е тук.
Ако Боби наистина се намираше тук, тя нямаше да позволи на Нина да си пъха носа наоколо.
— Снощи вие съсипахте стаята ми, нали?
— Ами ако наистина съм го направила? — попита Тери с неподправено любопитство. — Ще ме арестуват ли за това, че съм прочела любовните ви писма.
— Ударихте ме по главата — каза Нина. — Опитахте се да ме нараните.
— Струва ми се, че сте оцеляла — подчерта Тери. — Засега.
Нина продължи:
— Не ми причинявайте повече неприятности. И не се доближавайте до дома ми, не ме тероризирайте и не плашете семейството ми. Имам пистолет и ще го използвам, ако това се наложи. — Тя нямаше оръжие, ала не бе необходимо Тери да знае това. — Следващия път ще бъда нащрек.
Веднага щом изрече тези думи, й се прииска да не го беше правила. Този факт можеше да увеличи сериозните последствия от вандализма на Тери и да я възбуди още повече. Въоръжените с пистолети безумци станаха твърде много напоследък.
Тъй като все още се надяваше да намери Боби, тя претърси щателно малката, разхвърляна къща. Тери не се опита да я спре. От момчето нямаше и следа. Тери съблече палтото си в спалнята и го хвърли на леглото. То остана там — внушителна купчина от кожа, като някой екзотичен домашен любимец. Под мивката в кухнята Нина намери писмата си — разбъркани, някои от тях разкъсани на парчета.
Тери я следваше навсякъде, без да приказва. Тя наблюдаваше кутията с писмата. За пръв път от началото на претърсването лицето й стана безизразно.
— Ето, възвърнахте си я. Просто я взех на заем за известно време. Хайде да забравим всичко — предложи тя.
— Защо сте се загрижили толкова за личния ми живот?
— Просто проверявах нещо.
— Какво?
— Исках да разбера дали сте онази личност, която мислех, че сте.
— И коя е тя?
Изразът на Тери беше студен както пейзажът зад прозорците. Тя не отговори нито дума.
— Защо правите всичко това?
Тери отвори външната врата и заяви:
— Ако знаете кое в действителност е добро за вас, веднага ще се махнете оттук.
— Какво съм сторила?
— Само съсипахте живота ми.
— Свързано ли е със съдебния процес? Може би мога да поправя нещата.
— Вече е прекалено късно — отвърна спокойно Тери и я съпроводи до изхода. — Няма да можете да се измъкнете — планина от омраза се издигна зад жълтите й очи. Тя затръшна вратата пред лицето на Нина.
През последните две години Пол работеше в малък кабинет на третия, последен етаж на една сграда недалеч от авеню „Оушън“ в Кармел. Имаше множество клиенти от градовете Монтерей и Биг Сър, разположени южно от Кармел.
Кабинетът му имаше следното преимущество: главният му прозорец разкриваше изглед към вътрешния двор на заведението „Дъхът на шопара“ — ресторант и бар, където той прекарваше по-голямата част от свободното си време.
Пол беше вдигнал щорите на прозореца над бюрото си, набираше телефонни номера и писма върху клавиатурата и прочиташе бегло информацията от монитора, макар че така му беше малко по-трудно да я чете. Той не обичаше твърде работата зад бюрото, ала този проект трябваше да бъде изпълнен на компютър.