Клиентът му, фирма, разработваща биотехнологии в Сан Хосе, искаше от него да открие някакъв неприятен тип, който наскоро бе открил своя собствена уебстраница. Досадникът наричаше себе си der Fliegel — Мухата — и обещаваше, че ще сподели с всички огромен обем информация, свързан с формула, разработвана от фирмата. Пол търсеше следите на този тип в електронния ефир.
Докато работеше, Пол поглеждаше към вътрешния двор на заведението — там туристи, облечени в шорти, се смесваха с местни бизнесмени. Сведе очи към часовника си, помечта, че е дошло време за обяд — сочна пържола с пържени картофи, може би и салата от зеле — не, по-добре да вземе салата „Цезар“, хрупкава и възкисела… Долу имаше и няколко привлекателни жени. Едно тъмнокосо момиче с бледа бяла кожа, облечено в блуза с деколте, разкриващо великолепните й гърди. То седеше, прехвърлило крак върху крак, тъжно, самотно. Може би трябваше да прекъсне работа по-рано и да слезе долу?
Един тип, облечен в бяла фланелка, с татуировки чак до мишниците седна до нея и отпусна ръката си върху финото й бяло коляно. Истинска наглост, ала сега Пол втренчи поглед върху висока, русокоса дама от Калифорния, която бе влязла току-що, непрекъснато полюлявайки дамската си чанта в такт с тесния си задник… „Дъхът на шопара“ беше най-прекрасното място, където човек можеше да се отпусне след работа, да се срещне с приятни жени, нека не забравяме, разбира се, и факта, че заведението беше собственост на любимия му артист със стоманеносивите очи.
От време на време Клинт наистина се появяваше в ресторанта си, приказваше бавно и тихо, здрависваше се с местните посетители, питаше ги какъв е вкусът на пържолите тази вечер и дали не се нуждаят от още нещо. Веднъж, преди около година, когато Пол остана да работи до късно вечерта в кабинета си, Клинт дойде с неколцина приятели и отвори ресторанта единствено за тях. Запали камината, после всички те насядаха около нея, разговаряха и се смяха.
Пол го беше срещал веднъж — на рецепцията на една търговска камара, докато Клинт все още бе кмет на Кармел. Клинт беше по-висок с инч или два от него, но изглеждаше доста изгърбен и видимо остарял. От него се излъчваше достойнството на виден държавник, ала имаше големи длани като борец. Той рече:
— Как сте, Пол? — с тихия си, почти зловещ глас и Пол отвърна:
— Наистина ми хареса онази сцена в „В мъртвото езеро“, където вие… — ала отзад изтласкаха Клинт към другите му почитатели.
Всъщност Пол не завиждаше на Клинт. Той обичаше свободата си, а Клинт, изглежда, не беше кой знае колко свободен — ала му се щеше някоя вечер да изпие две чаши „Бърбън“ с актьора и да поговорят за филмите на Мръсния Хари — да, Пол наистина много ги обичаше, ала те бяха пълни и с твърде много глупости — всички онези полицейски процедури и шеги.
Навремето Пол бе работил като детектив в отдел „Убийства“ в полицията на Сан Франциско и винаги му се искаше да сподели с Клинт, че инспектор Калахън щеше да бъде надупчен като решето, ако в действителност се държеше така, както във филмите. Пол знаеше това от собствената си практика.
Компютърът изписука и Пол отново се върна в настоящето.
— Прекъсването на работата продължи твърде много — прочете той на екрана. Той погледна замечтано още веднъж през прозореца, след това се обърна към монитора, за да продължи търсенето по случая.
Едно дете, което много приличаше на сина на Нина, прекоси, без да бърза, вътрешния двор на ресторанта, смесвайки се с посетителите. Пол се изправи и се взря съсредоточено надолу.
Момчето беше на около единадесет години, с рошава черна коса, високо за възрастта си, нахлупило шапка с надпис „Не ме е страх“ на главата си, с раница на гръб. Веждите му бяха същите както на Нина — да, това беше синът й.
Момчето се приближи до сервитьора и го попита нещо. Той вдигна рамене и продължи по работата си.
Къде е Нина? Пол изтича по коридора, слезе по стълбището, отвори задната врата на сградата и се сблъска с момчето, което политна назад, загубило равновесие от удара. Пол го хвана за ръка, помогна му да се задържи изправено и каза:
— Охо! Спокойно, спокойно!
След като се изкачиха на третия етаж, момчето остави раницата си и се отпусна върху канапето на Пол, тапицирано с черна италианска кожа. Пол му предложи газирана вода, която малкият изгълта почти на един дъх, наблюдавайки го предпазливо.