— Бездруго щях да дойда тук — заяви той.
— Защо като начало не ми кажеш къде е майка ти? — попита Пол. Не би могъл да си спомни името на хлапето, дори ако от това зависеше животът му, макар че го беше виждал много пъти с Нина.
— Тя не ти ли се е обадила?
— Никой не ми е съобщавал, че ще се отбиеш при мен тук — на двеста и осемдесет мили от Тахо. Не, не е. Какво става?
— Нищо особено — отговори момчето весело; въпреки че панталоните му бяха съвсем изкаляни, лицето му беше усмихнато.
— Идвам да посетя дядо си. Той живее в Монтерей.
— Значи той е с теб тук, в града? Или си сам?
— Взех автобуса. Исках да си уредя среща с теб.
— Съжалявам, но не мога да си спомня името ти — каза Пол.
— Казвам се Боб.
— Добре. Дядо ти е забравил да ти измие лицето тази сутрин, Боб.
Ръката на момчето посегна към бузата, но след секунда то се овладя и отново я отпусна надолу.
— Значи имаш време за среща с мен?
— Да, предполагам — отговори Пол. Той седна срещу канапето, отпусна длани върху коленете си и попита:
— С какво мога да ти помогна?
— Искам да те наема да намериш един човек за мен.
— Разбирам.
— Ще те наема аз, а не майка ми. Тя казва, че си добър.
— Наистина ме бива в някои неща. Кого търсиш?
— Баща си.
А-ха.
— Знае ли майка ти с какво точно си се заел, Боб?
— Не съвсем — той надигна мръсната си риза и измъкна няколко банкноти. — Днес мога да ти платя тридесет долара. Ще ти давам по три долара на седмица, докато свърши — малкият постави банкнотите на масата и го изгледа предизвикателно.
Пол не взе парите.
— Струва ми се, че първо трябва да науча някои подробности по случая — каза той. — Подбирам за кого да работя, разбираш ли.
— Мама не ще да ми каже нищо за моя баща, затова ще го намеря без нейна помощ.
— Съвсем нищо ли не ти е казвала?
— Абсолютно нищо — отговори детето. — Отказва да говори за него. Но — продължи то, заравяйки пръсти във външните джобове на раницата си — аз си взех свидетелството за раждане. Там е написано името му — Боб измъкна триумфално прегънат на две лист хартия, който Пол разгледа внимателно.
— Ами дядо ти? — Пол се бе запознал с Харлан Рейли преди няколко години. Все още го помнеше — умел играч на голф с широко, румено лице и нова съпруга, която наричаше Ейнджи Бейби. — Той знае ли нещо за това?
— От него няма никаква полза. Мама няма да му разреши да ми каже каквото и да било.
— Трябва да помисля няколко минути, Боб — заяви Пол. — Искаш ли през това време да отидем до „Дъхът на шопара“ и да обядваме? Ако не ти се налага веднага да се прибереш у вас. След това ще те закарам до дядо ти.
— Бих изял един сандвич — призна детето. — Ала не е необходимо да ме водиш при дядо ми. Имам среща с един приятел тук.
— Добре — прие Пол. — Иди в тоалетната в края на коридора и измий лицето си. Аз ще си взема портфейла и ще отидем да ядем. — Момчето кимна с глава, оставяйки раницата и спалния си чувал на рогозката.
Пол затвори вратата след себе си и се обади в кабинета на Нина.
Сенди веднага го свърза с Нина. Той чу гласа й — ясен и близък, сякаш се намираше в съседната стая.
— Мислех си, че може би ще ти бъде приятно да узнаеш: синът ти е при мен, в тоалетната на долния етаж, където се мие, преди да отидем на обяд.
— Боби ли?
— Зная, че имаш само един син — той й даде минута да дойде на себе си. Гласът й потрепваше. Вероятно беше оставила слушалката за миг. Когато Пол отново чу дишането й по линията, попита: — От колко време го няма у дома?
— От сряда вечер. Полицията тук претърсва целия град, не оставя място непроверено. Никога не съм си представяла, че ще замине толкова далеч — тя си издуха носа някъде далеч, далеч. — Добре ли е?
— Всичко е наред. Не е разстроен, няма и следа от физическа травма. Значи е избягал от къщи?
— Посред нощ. Не беше оставил никаква бележка, ала е взел малко храна и спалния си чувал. О, божичко, Пол, така се тревожех. Върна ли се вече при тебе? Искам да поговоря с него.
— Чакай малко — възпря я Пол. — Значи синът ти е изчезнал, а ти не ми се обади?
— Опитах веднъж. Но… съсредоточихме усилията си тук, Пол. Никой не го е виждал на автобусната спирка, нито пък на гарата. Кой би си помислил, че едно единадесетгодишно момче ще стигне само толкова далеч? Не затваряй — той я чу как вика: — Сенди, Пол го е намерил! Обади се на Мат и Андреа — тя отново се свърза с него. — При тебе ли е?
— Не. Беше твърде мръсен. Не се тревожи. Ще се върне. Обсъждахме един бизнес проблем. Той още не знае, че съм ти се обаждал.
— Обещай ми, че няма да му позволиш да си отиде.
— Не се тревожи.