Почти цяла минута никой не каза нито дума. Най-сетне Нина попита:
— Пол, защо дойде при тебе той?
— Предложи ми да свърша една работа.
— Какво?
— Струва ми се, че търси някого. Умно дете. Наема най-добрия в професията.
— Иска да открие баща си — изрече Нина с равен тон.
— Точно така. Кърт Джефри Скот.
Гласът на Нина не му позволи да разбере дали тя е изненадана, или не е.
— Говори му каквото искаш, ала го задръж при себе си. Заведи го при баща ми. Идвам веднага, но ще ми бъдат нужни пет часа…
— Не можеш ли да дойдеш със самолет?
— Отново вали сняг, видимостта е лоша, летището е затворено…
— Ще се погрижа за него.
— Благодаря! Много благодаря! Бях толкова уплашена!
— И се чудиш защо не искам никакви деца — възкликна Пол. Тя затвори телефона и на него му се прииска да си удари главата в стената, че бе изрекъл тези думи.
Пол обясни на момчето, че все още мисли дали да приеме случая, но вече бе задържал Боб колкото му позволяваха силите и изобретателността, а майка му имаше нужда от него. След това двамата си купиха обилен обяд, за който плати момчето и разказа накратко на детектива какво е преживяло през изминалите два дни.
Докато се придвижваха с колата, Пол от време на време поглеждаше малкия крадешком. Той беше само на единадесет години, а бе прекосил целия щат, бе извършил известно проучване, за да се добере до необходимата му информация, бе прекарал една цяла нощ и част от втора съвсем сам, бе посещавал различни ресторанти, поръчвайки си храна, бе обиколил полуостров Монтерей с различни автобуси.
Не му се искаше да мисли какво ли щеше да бъде това хлапе на петнадесет.
Никога през живота си не беше разговарял с вманиачено единадесетгодишно момче. Как ли щеше да постъпи с него Нина? Щеше ли да го напердаши хубаво? Не, така са постъпвали през петдесетте години. Никой вече не биеше децата. Трябваше да го заведе при някакъв добър психолог, който щеше да му даде полезен съвет, а след това задълженията й на майка бяха да следи внимателно дали синът следва предписанията на специалиста. Пол се запита как ли щеше да постъпи самият той, ако Боб беше негов син.
Щеше да го напердаши добре, след това щеше да му разкаже за неговия баща, разпръсквайки тайнствения облак, с който Нина бе обвила името на онзи тип.
Можеше да съчувства на Боб единствено по следната точка: Нина задържаше прекалено много информация единствено за себе си — неща, които въобще не биваше да скрива от сина си.
Детективът остави момчето при дядо му Харлан Рейли и изчака пред входа на къщата, опитвайки се да разбере какво е мнението му за бившия любовник на Нина.
Харлан настоя да изпият чаша кафе. Закръглен както любимите си топки за голф, със силни ръце и съвършен тен, бащата на Нина заведе Пол във вътрешен двор, от който се откриваше изглед към възвишения, обрасли с изкривени ниски борове, типични за Монтерей.
Навсякъде по двора цъфтяха червени и жълти цветя, събудили се за живот в ранната пролет. Въздухът блещукаше със слънчевите лъчи на късния следобед, температурата през деня се установи около седемдесет градуса по Фаренхайт. Пол не успяваше да прогони от ума си мисълта как Нина се бори с бурите, преминавайки през планинския проход. Не й ли бе омръзнало да живее там с толкова много месеци студено време? Тахо беше един от курортите, които жителите на Калифорния посещаваха, жадувайки за зимен сняг, и когато визитата им приключеше, с удоволствие го напускаха в полза на по-слънчеви кътчета. Щеше да й хареса да живее тук, само ако успееше да я убеди да се върне…
Двамата си наляха в чашите много уиски и малко кафе, изпиха ги и започнаха второто питие, докато Харлан реши, че изпитва достатъчно доверие в Пол, за да му разкаже нещо от онова, което му беше известно.
— Естествено, тя никога не е разговаряла с мен за бащата на Боб. След като безделникът изчезна, Нина бе прекалено горда, за да тръгне подире му.
— Значи не знаете нищо? — попита Пол разочаровано.
— Зная много неща — отговори Харлан. — Та аз съм й баща, нали?
7.
Нина пристигна в къщата на Харлан в седем часа. Беше карала по пътищата в планините, изкачвайки билата, спускайки се надолу, след това бе прекосила долината Сентръл Вели със скорост, напълно несъвместима с навалелия сняг, дъжда, тесните пътища и слабата видимост. Когато достигна залива Монтерей, беше решила да наложи следното наказание на Боби: щеше да го накара да стои в стаята си след училище до края на учебната година. Без телевизия и видеоигри.
Но когато го видя до врата, засрамен и окъсан, тя го притегли към себе си и го прегърна. Той изрече:
— Съжалявам.
— Ще поговорим за това, скъпи, докато наистина разбера какво всъщност се е случило.
— Трябва да вървя.
— Шт! Има много време, през което можем да разговаряме на път за дома. Наистина ли се чувстваш добре? И нищо лошо не се е случило?
— Разбира се, не. Бях си взел ножа. Не ме беше страх от нищо.
— Но… къде спа през нощта?
— На кея. Беше доста студено.
— Идеално! — извика Харлан.
Всички очакваха с нетърпение вечерята. Пол седна до нея и се включи бодро в разговора с Харлан и жена му Ейнджи, обсипвайки бащата на Нина с въпроси за средния брой на ударите, с които по-възрастният играч на голф бе в състояние да вкара топка в дупката. Боби изяде три порции печено пиле, ала Нина не хапна почти нищо. Храната я задавяше. Тя седеше до сина си и го докосваше често.
Щом занесе празните чинии отново в кухнята, тя заяви:
— Трябва да се връщаме у дома.
— Може би ще трябва да пренощувате тук — изтъкна Пол. — Разстоянието е прекалено голямо, за да тръгнете с колата сега.
— Не — възрази Нина. — Изпих две чаши кафе. Искам тази нощ момчето да преспи в собственото си легло у дома.
Пол ги изпрати навън. Докато Боби се разположи на задната седалка, Нина отведе Пол настрана и му каза:
— Толкова съм ти благодарна.
— Та аз не съм направил нищо.
— Съобщи ли му, че няма да му помогнеш?
— Все още не. Ще му се обадя утре след училище. Смятам, че първо ти трябва да поговориш с него. А може би трябва да ми разкажеш какво става.
— Няма нищо за разказване. Не съм виждала бащата на Боб цели дванадесет години — тя срещна любопитния поглед на Пол.
— Боб няма да ти позволи да се измъкнеш единствено с това — подчерта той.
— Ще видим. Благодаря ти за всичко, Пол.
— Прекарвам времето си по ужасен начин, но всеки път, когато те видя, мислите ми следват една и съща посока.
Тя се усмихна.
— Кога мога да прекарам известно време с теб? Ще ходим на ски, ще се къпем в минералните извори край хотел „Цезар“, а може да измислим още нещо… Харесвам те, Нина. Привързвам се към тебе.
— Не се привързвай. Аз съм…
— Свързана с някой друг ли?
— Не.
— Любовта не може винаги да чака — каза Пол. Прегърна я. Тя почувства желанието му, когато детективът помилва гърба й и се притисна към нея. — Както знаеш, и в моята, и в твоята работа контролът е истински лукс. Хаосът е нещо нормално.
— Трябва да тръгвам — напомни му тя, измъкна се полека от ръцете му и седна зад волана на пикапа „Бронко“. — Обещавам, че ще ти се обадя скоро.
Пое обратно към Тахо, прекоси долината, започна да изкачва планинското било, след това отново се спусна, без нито веднъж да наруши ограниченията за скоростта. Боб лежеше на задната седалка, предпазният колан бе здраво стегнат около тялото му, отпуснато в дълбок сън. Прибраха се едва в два часа сутринта. Нина го отвлече до леглото му, остави мръсната му раница в колата, след което се напъха в леглото си, опитвайки се упорито да заспи, ала образите на Боб, Пол и Тери долетяваха като балони и пак изчезваха от съзнанието й.