— Съжалявам.
— Ще поговорим за това, скъпи, докато наистина разбера какво всъщност се е случило.
— Трябва да вървя.
— Шт! Има много време, през което можем да разговаряме на път за дома. Наистина ли се чувстваш добре? И нищо лошо не се е случило?
— Разбира се, не. Бях си взел ножа. Не ме беше страх от нищо.
— Но… къде спа през нощта?
— На кея. Беше доста студено.
— Идеално! — извика Харлан.
Всички очакваха с нетърпение вечерята. Пол седна до нея и се включи бодро в разговора с Харлан и жена му Ейнджи, обсипвайки бащата на Нина с въпроси за средния брой на ударите, с които по-възрастният играч на голф бе в състояние да вкара топка в дупката. Боби изяде три порции печено пиле, ала Нина не хапна почти нищо. Храната я задавяше. Тя седеше до сина си и го докосваше често.
Щом занесе празните чинии отново в кухнята, тя заяви:
— Трябва да се връщаме у дома.
— Може би ще трябва да пренощувате тук — изтъкна Пол. — Разстоянието е прекалено голямо, за да тръгнете с колата сега.
— Не — възрази Нина. — Изпих две чаши кафе. Искам тази нощ момчето да преспи в собственото си легло у дома.
Пол ги изпрати навън. Докато Боби се разположи на задната седалка, Нина отведе Пол настрана и му каза:
— Толкова съм ти благодарна.
— Та аз не съм направил нищо.
— Съобщи ли му, че няма да му помогнеш?
— Все още не. Ще му се обадя утре след училище. Смятам, че първо ти трябва да поговориш с него. А може би трябва да ми разкажеш какво става.
— Няма нищо за разказване. Не съм виждала бащата на Боб цели дванадесет години — тя срещна любопитния поглед на Пол.
— Боб няма да ти позволи да се измъкнеш единствено с това — подчерта той.
— Ще видим. Благодаря ти за всичко, Пол.
— Прекарвам времето си по ужасен начин, но всеки път, когато те видя, мислите ми следват една и съща посока.
Тя се усмихна.
— Кога мога да прекарам известно време с теб? Ще ходим на ски, ще се къпем в минералните извори край хотел „Цезар“, а може да измислим още нещо… Харесвам те, Нина. Привързвам се към тебе.
— Не се привързвай. Аз съм…
— Свързана с някой друг ли?
— Не.
— Любовта не може винаги да чака — каза Пол. Прегърна я. Тя почувства желанието му, когато детективът помилва гърба й и се притисна към нея. — Както знаеш, и в моята, и в твоята работа контролът е истински лукс. Хаосът е нещо нормално.
— Трябва да тръгвам — напомни му тя, измъкна се полека от ръцете му и седна зад волана на пикапа „Бронко“. — Обещавам, че ще ти се обадя скоро.
Пое обратно към Тахо, прекоси долината, започна да изкачва планинското било, след това отново се спусна, без нито веднъж да наруши ограниченията за скоростта. Боб лежеше на задната седалка, предпазният колан бе здраво стегнат около тялото му, отпуснато в дълбок сън. Прибраха се едва в два часа сутринта. Нина го отвлече до леглото му, остави мръсната му раница в колата, след което се напъха в леглото си, опитвайки се упорито да заспи, ала образите на Боб, Пол и Тери долетяваха като балони и пак изчезваха от съзнанието й.
На следващата сутрин Пол се обади на Боб и доколкото му позволяваха възможностите, любезно му съобщи, че ще види какво може да направи. На първо място така щеше да предпази момчето от повторно бягство. От друга страна, не желаеше да му откаже направо, настройвайки Боб срещу себе си. В края на краищата той беше син на Нина. Естествено, Пол не можеше да направи много. Ако започнеше да си пъха носа в работите на Нина, щеше да си навлече само огромни неприятности.
До обяд следи електронния ефир. Към дванадесет часа най-сетне проследи и смачка мухата der Fliegel. Обади се на клиента си, обядва в „Дъхът на шопара“, поигра тенис и гледа „Добрият, лошият и грозният“ за около четиридесет и седми път на телевизора в кабинета си.
Изпадна в самотно настроение. Някъде към четири часа в този благоуханен мартенски следобед някаква фея с кестенява коса, с която се бе запознал, се намираше твърде далеч от него. Днес беше денят на свети Патрик, а Пол нямаше никаква среща с дама тази вечер. Един адвокат, за когото работеше в Салинас, го беше поканил на парти, ала детективът не можеше да се отпусне сред надутите типове и потенциалните клиенти, с които щеше да се срещне там.
Всъщност, ако се замислеше сериозно, не се беше отпускал от дълго време насам. Къде изчезнаха всички онези купони, за които си спомняше, развихрящи се в горещи, мизерни апартаменти, осветявани от огъня в камината и от свещи, с оглушителна музика и евтино вино? Тогава хвърляше от себе си дрехи и забрани, човешките тела се притискаха едно до друго, всички оставаха тук поне за една нощ, в кухнята се водеха анархистични разговори, на задната веранда излитаха облаци марихуана — накъде бе тръгнал този свят, щом дори в деня на свети Патрик не можеше да намери един свестен купон?