— Не се обръщаме един към друг на малки имена — напомни му тя. — За вас съм госпожа Рейли.
— Опитвам се да ви съобщя — прекъсна я той, без да обръща внимание на забележката й, — че пак се консултирах с клиентите си. Те отново ме помолиха да направя опит да се споразумеем по въпроса. Убедете вашата клиентка да изхвърли претенциите за убиеца психопат, както и клеветите за пиянството на родителите, след това ще можем да се разберем.
— Моята клиентка няма да им позволи да налагат цензура върху нейния филм. Тя няма да го редактира, за да удовлетвори чувството им за благоприличие. Уведомих я за вашето предложение, но тя отговори: „Не. В никакъв случай!“
— Бихте могли да упражните контрол върху нея.
— Не ме учете как да работя с клиентите си — заяви Нина. — Тази дама вече е взела решение и има право да го стори. Имате ли в момента някакви практически предложения, чрез които бихме могли да разрешим проблема?
Рийзнър сви рамене.
— Казвах им, че е безполезно да разговарят с вас. Трябва да плащате наема си, нали? Чувам, че сте престанали да приемате случаи, свързани с криминални престъпления. Онези стари мошеници създават неприятни емоции. А ако се споразумеем по този случай, няма да спечелите достатъчно пари за закуски. Обясних им всичко това. Те разбират.
— Ще загубите този случай и го знаете, ала подстрекавате клиентите си просто защото умирате от желание да влезете в схватка с мен — гласът й потрепера едва доловимо. Беше толкова разгневена, че усещаше как се задушава, произнасяйки последните думи.
— Хайде, хайде — подметна Рийзнър, усмихвайки се широко. Той направи движение с ръка, като че се канеше да я потупа по главата, но в последния момент отдръпна дланта си, без да я докосне. — Защо вие, дамите, не се споразумеете относно съдебното разпореждане? След това можете да отидете на кафе и ще разговаряте за маникюра и косите си.
— Ще прекараме приятно, пресмятайки съдебните разноски, които вашите клиенти дължат на моята клиентка. Междувременно, аз имам доста работа, макар че същото сигурно не се отнася за вас. — Нина понечи да си тръгне, ала адвокатът застана на пътя й.
— Чакайте. Искам само да ви покажа нещо — добави той. — Виждате ли това? — погледът й автоматично се спусна към бялата длан на дясната му ръка, която имаше големи кокалчета, привличащи веднага чуждото внимание. На безименния пръст блещукаше масивен златен пръстен с рубин. „Станфорд. Катедра по право. Випуск 72.“
Какво възнамеряваше да направи Рийзнър, да я удари с пръстена ли? Нина се стегна, хвърли поглед в празния коридор, търсейки помощ, ала забеляза само Тери Ландън; клиентката й надничаше през открехнатата врата с жадно лице, сякаш изпитваше наслада от срещата.
— Аз съм в професията малко по-дълго от вас, Нина, всъщност доста по-дълго. Искам да знаете, че в този случай очаквах тъкмо такова непримиримо отношение от ваша страна. Защото всички вие — дамите адвокати — използвам и двата термина твърде произволно — трябва да разчитате на силови методи и перчене, след като сте изгубили…
— Бързам — заяви Нина, събра цялата сила на тялото си и го блъсна, пробивайки си път напред.
— … последните остатъци от женския си чар — добави Рийзнър и възстанови равновесието си. — О, Боже. Ние стоим тук и си бъбрим, а нашите клиенти ни чакат в залата. Ще влезем ли? — адвокатът я изпревари и отвори вратата пред нея.
Съдебният пристав Кимура стоеше точно до главния вход на залата. Пръстенът с ключовете издрънча остро, когато го окачи на колана си точно до кобура на пистолета. Нина влезе в залата и той й се усмихна. Точно преди три месеца на същия ден Кимура беше дежурен съдебен пристав в главната зала на съда, когато стреляха срещу Нина.
— Не се тревожете — каза й той и потупа леко кобура, когато адвокат Рейли премина край него. Той желаеше думите му да прозвучат успокоително, ала събудиха спомените за отминалото събитие. Приставът пое към предната част на залата, Нина закрачи след него по пътеката между пейките, носейки тежкия си куфар.
„Суийт срещу Ландън“ беше единственото от определените за разглеждане дела в единадесет часа, ала залата изглеждаше препълнена с хора.
Сред непознатите в задните редове Нина разпозна репортера, отговарящ за рубриката „Новини“ на вестника „Тахо Мирър“. Би могла да се обзаложи, че някои от зрителите бяха дошли тук само за да се насладят на добре отоплената сграда на съда. Тя си зададе въпроса дали тези хора осъзнаваха, че плащат повече за това удоволствие чрез данъците, отколкото възлизаха месечните сметки за парното отопление в домовете им.