Джесика и Джонатан Суийт, двамата клиенти на Рийзнър, седяха в центъра на първия ред. Те се обърнаха и проследиха с поглед приближаването й.
— Здравейте — поздрави ги любезно тя. Не можеше да ги обвинява за поведението на Джефри Рийзнър.
Днес Джонатан Суийт беше облечен в черен пуловер и широки жълто-зеленикави панталони; облеклото, заедно с момчешкото му лице го правеха да изглежда на тридесет вместо на петдесет и две години, на колкото всъщност беше. Той инвестираше в недвижими имоти, притежаваше няколко ценни, неразработени парцела на езерото Тахо в територията на щата Невада. Господин Суийт седеше до съпругата си на въртящ се стол, отчасти задръстващ пътеката между пейките в съда. Госпожа Суийт, чиято посивяла коса беше ниско подстригана, изглеждаше много по-възрастна от съпруга си, ала имаше добър тен и здрав вид, придобити от работата й в местния ски курорт. Тя седеше неспокойно на мястото си. Двамата кимнаха в отговор на поздрава на Нина.
До тях седяха другите двама клиенти на Рийзнър по делото — Дорийн и Майкъл Ордуей, които оставиха поздрава й без внимание. Тези двамата изглеждаха около тридесет и пет годишни. Ордуей носеше дебело кожено яке и каубойски ботуши, като че току-що бе влязъл в сградата на съда на кон. Съпругата му бе оставила дългата си златиста коса да пада свободно по гърба й; тя бе облечена в пурпурна кожена минипола, която сякаш крещеше: „Хей, я ме виж!“
Нина спря пред портата, която отделяше местата на публиката от пространството, определено за адвокатите, и отново огледа залата. Обширно пространство, осветено брутално ярко, в чийто център бяха разположени масите на адвокатите и високата платформа на съдията — малък circus maximus1, където гладиаторите се биеха всеки ден. Празната ложа на съдебните заседатели, където седяха двама адвокати. Стенографите, работещи на малките си бюра под платформата на съдията. Съдебният пристав отговаряше на телефонните обаждания, разположил се на бюрото си отдясно, зад новата непробиваема от куршуми прозрачна преграда. А зад самата Нина седяха римляните — заели местата си по пейките, кръвожадни, готови за предстоящата битка.
Наистина, тази система на юридически двубои между противници беше дяволски примитивен начин за разрешаване на какъвто и да било диспут.
Стенният часовник показваше единадесет и петнадесет. Съдията Милн закъсняваше. Нина си беше помислила, че всичко е готово, но сега започна да изпитва чувство на несигурност, сядайки на масата на защитата до Тери. Тя извади папките с документи по делото, усещайки внимателните погледи, приковани в гърба й.
Сцената с Рийзнър в коридора беше просто част от обикновената й работа и тя бе запазила спокойствие — е, поне в достатъчна степен. Що се отнася до Тери, всички клиенти имаха своите слабости. Нина предпочиташе да работи за интелигентни хора, а Тери със сигурност бе интелигентна, макар че отношението й беше прекалено враждебно.
„Чувствам се съвсем добре — рече си тя. — Всичко е съвършено безопасно. Но…“
Тъкмо това бе креслото, където седеше преди… Беше се изправила пред свидетелската ложа… Обърна се и видя как пистолетът изведнъж се насочи срещу нея, забеляза как пръстът натиска спусъка… човекът беше на по-малко от двадесет фута разстояние от нея… По всяка вероятност щеше да умре…
Нина изправи рамене, отърси се от емоционалния товар, отклонявайки поглед от мястото, където беше паднала преди три месеца. Този случай беше приключен.
Тери седеше от лявата й страна на масата на защитата, поддържайки предпазливо мълчание. От дясната й страна Джефри Рийзнър постави куфарчето си на масата на ищците и започна да изважда документите по делото.
Съдебният пристав Кимура заяви:
— Станете всички. Върховният съд на окръг Ел Дорадо започва своята сесия под председателството на Негова чест съдия Къртис Е. Милн. — Човек почти чуваше грохота на фанфарите. Съдията Милн се появи на съдийската маса и с рязък жест отвори собствената си папка по делото. Нина кимна бързо с глава към императора, облечен в царствените си одежди, който с насочен нагоре или надолу палец щеше да разреши съдбата на процеса.
Съдебната репортерка потри ръце и се наведе над пишещата си машина, Едит Дилън, стенографката с къносана коса, разположила се на бюрото под подиума на съдията, започна да върти химикалката си над нов сноп розови формуляри.
— Седнете — разпореди се приставът. Всички седнаха по местата си с изключение на двамата адвокати. Нина се изправи — пет фута и три инча, колкото беше собствената й височина, плюс допълнителните няколко инча, които спечелваше от италианските си обувки с високи токове.