— Качулка — уточних аз.
— Качулка?
— Ще се справя — измърмори г-н Загадъчен.
— Ще се справи — преведох аз.
— Струва си да се види. — Баба продължи да лющи граха. — Имате ли си име, господине?
— Току-що ти го казах — отвърнах аз.
— Така е — кимна тя. — Вечерята е в шест. Точно.
На вечеря, точно в шест, беше шумно от наематели и пансионери. Дядо произхождаше от беден род от Голдфийлд и Силвър Крийк, Невада. Той постоянно се криеше сред книгите си в библиотеката и това позволяваше на баба да дава стаи на трима ергени и две стари моми на втория етаж, а други трима пансионери идваха от различни квартали на няколко преки от нас. Така се радвахме на оживени закуски, обеди и вечери и баба печелеше от това достатъчно, за да задържи Ноевия ни ковчег на повърхността. Тази вечер пет минути се спореше за политика, три минути за религия и после се отвори приказка за храната на масата, когато влезе г-н Загадъчен и всички млъкнаха. Той се намести сред другите и кимна с Качулка надясно и наляво. Аз извиках:
— Дами и господа, представям ви господин…
— Наричайте ме просто Фил — измърмори г-н Загадъчен.
Седнах на мястото си малко опечален.
— Фил — повториха всички.
Те го зяпаха и не можеха да разберат дали ги вижда през черното кадифе. „Как ще яде под тази качулка?“ — мислеха си всички. Г-н Загадъчен взе голяма супена лъжица.
— Подайте ми соса, моля — прошепна той. После тихо прибави: — И картофеното пюре. — Накрая завърши с: — И граха.
— А също, госпожо Бабо… — рече г-н Загадъчен. Баба се усмихна от прага. Чудесно обръщение: „госпожо“. — … моля, донесете ми специалитета на заведението.
Баба наистина постави пред него синя керамична чиния, която обаче съдържаше нещо като кучешка вечеря. Г-н Загадъчен си сипа от соса, пюрето и граха и разбърка всичко в безформена маса, докато ние го зяпахме, опитвайки се да не изцъкляме очи.
След кратко мълчание гласът под тъмната Качулка попита:
— Имате ли нещо против да прочета молитвата?
Никой нямаше нищо против.
— О, Господи — започна невидимият глас, — позволи ни да приемем тези дарове на любовта, които насочват живота ни към съвършенство. Нека другите виждат в нас само онова, което ние виждаме в тях, несравнимо съвършенство и красота. Амин.
— Амин — повториха всички, докато г-н Загадъчен измъкваше от сакото си нещо, за да удиви пансионерите и учуди останалите.
— Това — каза някой (аз) — е най-голямата сламка, която съм виждал.
— Куинт! — смъмри ме баба.
— Ами така си е!
Така си беше. Сламка, два-три пъти по-голяма от обикновените, която изчезна под Качулката и потъна в пюрето, граха и соса, за да ги засмуче в невидимата уста, беззвучно като хранеща се котка.
Което накара нас останалите съсредоточено да започнем да режем, дъвчем и преглъщаме толкова шумно, че всички се изчервихме.
В това време г-н Загадъчен невидимо изсмукваше течната си храна, без да издава никакъв звук. Ние наблюдавахме с периферното си зрение как съдържанието на чинията му безшумно се плъзва под Качулката, докато накрая не остана нищо. И г-н Загадъчен бе постигнал всичко това, без да отлепя длани и пръсти от коленете си.
— Надявам се — каза баба, приковала поглед към сламката, — че вечерята ви е харесала, господине.
— Страхотна — отвърна той.
— За десерт има сладолед — прибави тя. — Почти съвсем разтопен.
— Разтопен! — засмя се г-н Загадъчен.
Беше чудесна лятна вечер с три пури, една цигара и различни плетки на предната веранда, а също и достатъчно люлеещи се столове, за да направят кучетата нервни и да накарат котките да се махнат.
Сред облаци дим и почивка от плетенето баба, която винаги излизаше навън след здрачаване, каза:
— Ако нямате нищо против досадното ми нахалство, какво ще правите сега, след като се настанихте?
Облегнал се на перилата и загледан, както предполагахме, в своя лъскав студебейкър, г-н Загадъчен доближи цигара до Качулката и си дръпна, после издиша, без да се закашля. Аз стоях и гордо го наблюдавах.
— Ами — отвърна той, — имам няколко възможности. Виждате ли онази кола ей там?
— Достатъчно е голяма, за да се забелязва — отбеляза баба.
— Това е чисто нов, първокласен студебейкър осем на петдесет километра — колкото от Гърни дотук. Автомобилният ми салон е голям точно колкото да побере три студебейкъра и четирима клиенти едновременно. Повечето фермери минават покрай витрините ми, но никога не се отбиват. Реших, че е време да дойда на оживено място, където, ако извикам: „Насам, народе!“, поне някой ще подскочи.
— Целите сме слух — каза баба.