— Бихте ли желали малка демонстрация на онова, за което се моля и което ще осъществя? — попита цигареният дим, излизащ на срички през кадифето. — Някой да каже „Давай“.
Експлозивно изригна много дим от пури:
— Давай!
— Скачай, Куинт!
Стигнах до студебейкъра преди него и когато г-н Загадъчен се настани на предната седалка, потеглихме.
— Надясно, наляво и после пак надясно, нали така, Куинт?
Надясно, наляво и пак надясно беше пътят до Мейн Стрийт и ние бързо отпрашихме.
— Не се смей толкова високо, Куинт.
— Не мога да се удържа! Това е peacherino!
— Престани да ругаеш. Някой следва ли ни?
— Трима младежи по този тротоар. Трима възрастни господа по отсрещния!
Той намали скоростта. Шестимата, които ни следваха, скоро станаха осем.
— Не сме ли почти на ъгъла с магазина за пури, където висят градските клюкари, Куинт?
— Знаете, че сме там.
— Гледай сега!
Когато подминахме магазина за пури, той намали скоростта и задави колата. От ауспуха се разнесе най-ужасният четвъртоюлски гърмеж. Клюкарите подскочиха и стиснаха сламените си шапки. Г-н Загадъчен им отправи още един пукот, увеличи скоростта и скоро осмината, които ни следваха, станаха дванайсет.
— Страхотно! — извика г-н Загадъчен. — Усещаш ли любовта им, Куинт? Усещаш ли нуждата им? Нищо друго освен чисто нов, първокласен осемцилиндров студебейкър А–1 не може да накара мъжа да се чувства като Елена, току-що влязла в Троя! Сега ще спра — вече се събраха достатъчно хора. Така!
Спряхме точно по средата на „Мейн“ и „Арбогаст“, докато молците се събираха около нашия пламък.
— Това ли е чисто новият, току-що излязъл от салона студебейкър? — попита градският ни бръснар. Мъхът зад ушите ми отлично го познаваше.
— Абсолютно чисто нов — потвърди г-н Загадъчен.
— Аз стигнах тук пръв, аз трябва да попитам! — извика секретарят на кмета г-н Багадосян.
— Да, но пък аз имам пари! — На светлината на контролното табло пристъпи трети човек. Г-н Бенгстръм, собственикът на гробището и всички в него.
— В момента имам само един студебейкър — срамежливо каза гласът изпод Качулката. — Иска ми се да имах повече.
Това предизвика шумни съжаления.
— Цената — продължи г-н Загадъчен насред врявата — е само осемстотин и петдесет долара. Първият от вас, който ми даде петдесетдоларова банкнота или нейната равностойност в банкноти по един, пет и десет долара, получава това митологично светилище.
Г-н Загадъчен едва успя да протегне длан през прозореца, когато вътре се посипаха петачки, десетачки и двайсетачки.
— Куинт?
— Господине?
— Бръкни в жабката и извади формулярите ми за поръчка.
— Да, господине!
— Бенгстръм! Сирил А. Бенгстръм! — извика собственикът на гробището, за да го чуят.
— Успокойте се, господин Бенгстръм. Автомобилът е ваш. Подпишете тук.
Мигове по-късно истерично смеещият се г-н Бенгстръм потегли от нацупената тълпа на „Мейн“ и „Арбогаст“. Той ни обиколи два пъти, за да направи изоставената навалица още по-унила, после отпраши да търси магистрала, за да изпита лудостта си.
— Не се ядосвайте — каза гласът под тъмната Качулка. — В Гърни ме чакат още един-два първокласни студебейкъра А–1. Някой ще ме закара ли дотам?
— Аз! — извикаха всички.
— Значи така работите — рече баба. — Ето защо сте тук.
Беше по-късно вечерта с повече комари и по-малко плетачки и пушачи. До тротоара изпъкваше друг студебейкър, яркочервен.
— Почакайте да видят как блести слънцето по бронята на този — тихо се засмя г-н Загадъчен.
— Имам чувството, че тази седмица ще продадете всичките си коли — каза баба, — и пак няма да стигнат.
— Предпочитам да не говоря за бъдещето и да не се надувам, но така изглежда.
— Лукава лисица. — Дядо натъпка философия в лулата си и запуши. — Носите тоя чувал на главата си, за да приковавате вниманието и да предизвиквате приказки.
— Нещо повече. — Г-н Загадъчен дръпна от цигарата си през тъмната материя. — Нещо повече от обикновен трик. Нещо повече от примамка.
— Какво? — попита дядо.
— Какво? — попитах аз.
Бе полунощ и не можех да заспя.
Нито пък г-н Загадъчен. Прокраднах се долу и го заварих да седи на един дървен шезлонг в задния двор. Навярно гледаше светулките и звездите.
— Здрасти, Куинт! — каза той.
— Господин Загадъчен? — отвърнах аз.
— Питай.
— И когато спите ли носите тази Качулка?
— Всяка нощ.
— През целия си живот ли?
— Почти.
— Снощи казахте, че било нещо повече от обикновен трик. Какво?
— Щом не отговорих на наемателите и на дядо ти, защо да отговоря на теб, Куинт? — рече Качулката.