После те се виждаха всеки ден, тя го обикна, стана близка на семейството му и сега подир два деня ще се жени за него.
По нейно желание те ще се венчеят в родния и градец. Там вече всичко е готово. Сълза Младенова пак се вижда булка, облечена в бяло, като цъфнала слива, подръка с него …
Учителката се стрясна. Вратата се отваря, влизат шумно, един по един, годеникът и Добрян, баща му с наметнато палто, и кумата им Златана, жена с преминала младост, но белосана и червосана. Те влязоха бавно и тежко. От пръв поглед се познаваше, че идат с важна мисия. Вън се спряха няколко чифта стъпки и се понесе шушукане.
— У, Сълзице, такова хубаво време, пък ти си се затворила тук — захванала кумата.
— Рекох да свърша свидетелствата.
— Слушай, снахо, знаеш ли какво решихме — каза бащата, като повдигна рамене да намести палтото си.
Учителката изтръпна. Тя предчувствуваше, че няма да чуе нещо хубаво.
— Ние решихме — продължи старият — да направим сватбата на село.
— Така е по-добре — додаде кумата.
— Рекохме да не правим излишни разноски — затова. Вярвам, че ти няма да имаш нищо против — каза годеникът с увещателен глас. — Тия сватбени официалности отдавна си изпиха водата и няма защо ние, учители, хора без предразсъдъци, да правим на публиката удоволствие с различни зрелища.
— В село и по-весело ще я направим — притури червосаната кума.
Сълза Младенова пребледня и сви устни. Всички тия хора, с които тя до вчера говореше като със свои, сега и се видяха далечни, чужди и безсърдечни. Те стоеха пред нея като крадци, дошли да ограбят скъпоценностите на нейния пищен сън, и тя се видя безпомощна, жалка, обидена и не знаеше какво да каже. Добрян стоеше настрана почти безучастен и с молив в ръка смяташе нещо в едно тефтерче.
— Знаеш ли колко струва една сватба в града? — каза той и я погледна бързо. — За нищо работа да харчим толкова пари.
Сълза Младенова седна и затули очите си с ръце.
— Сега пък защо са тез сълзи! — каза кумата.
— Глупости! — произнесе старият.
Добрян излезе. Пред вратата на стаята се почна шушукане.
— Защо де си харчим парите — казваше му един дрезгав глас. — Тя да се благодари, дето я взимаш.
След малко излезе и старият.
— Думах му да си вземе селянка, но нали не ме слуша. На ти сега кокона, да ти се сълзяви, докато е жива! — каза троснато вън той.
— Селянка, ама няма да ми донася тя такъв приход на месеца …
— Сто и осем ли получава? — попита плахо един непознат глас.
— Сто и осем — каза весело Добрян.
— И ти сто и осем.
— Двеста и шестнайсет — каза Добрян, засмя се гърлесто и добави, — нека ми е зле.
Сълза слушаше като насън тия обидни думи на годеника си, и сърцето и се пълнеше с горчивина.
— Е, ще плачеш, ще плачеш, па ще ти мине. Да не мислиш ти, като сме селяци, да ни се качиш на главите! — каза кумичката, излезе и смеси високия си смях с разговорите в коридора.
Сълза повдигна глава и погледна наоколо. В стаята нямаше никой. Вън говореше още нейния годеник. Неговият глас беше сух, омразен, безсърдечен и циничен.
— На жена смажи главата, докато е време! — каза той. И добави: — Сто и осем и сто и осем — двеста и шеснайсет.
Посред тия груби селяци бедната, мъничка учителка се почувствува като агне сред вълци. Сърцето и, препълнено от горчивина и ранено от обида, заплака. Тя сложи глава на масата и даде воля на сълзите си.
Зад нея се смееше иронично човешкият скелет, обърнат случайно от някой от влезлите. Препарираният гарван я гледаше с наведена глава от височината на шкафа и сякаш като фаталния гарван на Едгар По искаше да каже:
— Никога вече!