Реймънд Фийст
Сълзата на боговете
На Боб Езрин — на кого другиго?
Пролог
Атаката
Времето се разваляше.
Тъмни облаци се носеха по небето, раздирано от ослепителните светкавици, които пронизваха мрака на нощта. На наблюдателя от най-високата мачта на кораба „Ишапска зора“ неочаквано му се стори, че съзира някакво движение в мрака и той напрегна поглед. Помъчи се да заслони с ръка насълзените си очи от солените пръски и хапещия вятър, но когато премигна, онова, което бе привлякло вниманието му, вече го нямаше.
Нощта и постоянната заплаха да попаднат в буря бяха принудили наблюдателя да се покатери на най-високия съгледвачески пост — като предпазна мярка, в случай че капитанът неволно се отклони от курса. Наблюдателят знаеше, че е почти изключено да се случи нещо подобно, тъй като капитанът бе опитен моряк, избран заради уменията си да избягва опасностите, както и заради много други свои способности. Всеки моряк на кораба си даваше сметка колко рисковано е плаването им. Не само защото за Ордена корабният товар беше безценен. Слуховете за възможни пиратски набези покрай квеганския бряг бяха наложили да изберат рискования маршрут в близост до Носа на вдовиците — скалист крайбрежен участък, който корабите предпочитаха по възможност да избягват. Ала „Ишапска зора“ разполагаше с умел екипаж, който се подчиняваше безпрекословно на заповедите на капитана дори когато той ги водеше към Носа на вдовиците — тази прочута гробница на кораби. Всеки човек се страхува за живота си и това е съвсем естествено, но моряците на „Ишапска зора“ бяха подбрани не само заради опита си, но и заради предаността си към Ордена. Никой от тях не се съмняваше какво огромно значение има техният товар за Ордена на Ишап.
Долу в трюма осем монаси от Ордена стояха на стража около най-свещения предмет, който можеше да съществува на света — Сълзата на боговете. Този камък с изумителни размери, широк колкото човешки лакът и два пъти по-дълъг, се озаряваше от загадъчна вътрешна светлина. Веднъж на всеки десет години в таен манастир, скрит в малка долина в планините Сивите кули, се образуваше нова Сълза. Когато вече беше напълно готова, а заедно с това бяха приключени всички свещенодействия, тежковъоръжен керван я откарваше до най-близкото пристанище в Свободните градове на Натал, където я натоварваха на кораб, за да я превозят до Крондор. Още по-нататък Сълзата и нейният ескорт от монаси-воини, жреци и прислуга продължаваше към Саладор, за да бъде натоварена отново на кораб и откарана в главния храм в Риланон, където да замести предишната Сълза — чиято сила междувременно отслабваше.
Истинската същност и крайното предназначение на този скъпоценен камък обаче бяха известни само на малцина посветени сред най-висшите свещенослужители в Ордена и морякът, комуто бяха отредили да бди от „птичето гнездо“ на върха на мачтата, не се интересуваше от този въпрос. Стигаше му да се прекланя пред могъществото на боговете и не се и съмняваше, че служи на едно велико добро. Освен това му плащаха добре, което бе още един повод да си върши работата съвестно.
Но след две седмици упорита надпревара с ревящите над морето ветрове и постоянно бушуващите вълни дори най-набожният правоверен би сметнал най-малкото за изнервяща синкавата светлина, която мъждукаше всяка нощ в трюма, и несекващите напеви на монасите. Упоритостта на нетипичните за това време на годината ветрове и неочакваните бури караха някои от членовете на екипажа да мърморят, че са жертва на уроки и черна магия. Наблюдателят отпрати безмълвна благодарствена молитва към Килиан, богинята на Майката-природа и моряците (а сетне добави една по-кратка към Еортис, когото някои смятаха за истинския бог на морето), надявайки се, че по изгрев-слънце най-сетне ще съгледат бреговете на Крондор. Почти веднага след пристигането си Сълзата и нейният ескорт щяха да напуснат града и да се отправят на изток, но морякът щеше да остане при семейството си в Крондор. С парите, получени от това плаване, можеше да си позволи една доста дълга почивка.
Унесен в мисли за жена си и децата наблюдателят неусетно се усмихна. Дъщеря му вероятно бе пораснала достатъчно, та да помага на майка си в къщната работа, защото освен малкото й братче скоро на бял свят щеше да се пръкне още една рожба. За кой ли път морякът се укори, че е крайно време да си намери подходящо занимание близо до дома и семейството.
Мислите му бяха прекъснати от ново неясно движение към брега. Страничният фенер на кораба хвърляше отблясъци върху разпенените вълни, чрез които морякът следеше несекващия ритъм на морето. Но ето че нещо сякаш бе нарушило този ритъм. Той присви очи към мрака, опитвайки се да надзърне отвъд мъгливата му завеса, за да се увери, че течението не ги е отнесло твърде близо до скалите.