Яжара прочете заглавието на един пергаментов свитък и възкликна:
— Милостиви богове!
— Какво? — попита Солон. Тя посочи свитъка и обясни:
— Това е много древен кешийски ръкопис. Ако съм прочела правилно заглавието, вътре е описана една ужасно разрушителна черна магия.
— Съвпада напълно с всичко, на което бяхме свидетели досега — рече Джеймс.
— Аз съм само скромен член на Мореходната гилдия — завайка се Кендарик. — Не разбирам обаче какво толкова ви безпокои тази черна магия?
Този път се зае да му отговаря Солон:
— Във вселената съществува определен ред, както и граници за различните сили, или поне за тези, които могат да се проявяват в нея. Тези, които се намесват в законите на живота и се отнасят пренебрежително към смъртта, нарушават фундаменталните устои на природата. Твърде сложно ли го казвам за простоватата ти натура?
— Само питах — заоправдава се Кендарик, докосна една книга и промърмори: — Хубава корица.
— Това е човешка кожа — рече Яжара.
Кендарик дръпна ръка, сякаш бе докоснал нагорещено желязо.
— Да тръгваме — подкани ги Джеймс.
На няколко пъти спираха и изчакваха Джеймс да разузнае напред. Из грамадното помещение се движеха и други и се налагаше често да се крият от тях. Все пак успяха да избегнат неприятните срещи.
Около час след като влязоха в Храма, се озоваха в продълговата зала с гигантска статуя в дъното — изобразяваше някаква героична фигура, настанена на трон. Беше висока колкото двуетажна къща.
Фигурата беше човешка, с широки плещи и мускулести ръце, и настанена така, сякаш си почива. Обути в сандали крака стърчаха изпод полите на дълга до глезените туника.
— Вижте — обади се Кендарик. — Погледнете лицето.
Лицето на статуята бе отчупено.
— Защо ли са й махнали лицето?
— Сигурно заради злото, което олицетворява — отвърна с тих глас Яжара.
— Но кой е това? — попита Кендарик. — Кой е този бог?
Солон положи ръка на рамото му.
— Никога няма да узнаеш и мисля, че трябва да си благодарен за това.
Джеймс им даде знак да продължат.
Джеймс спря, подуши въздуха и вдигна ръка.
— Какво? — прошепна Кендарик.
Солон се наведе напред и попита:
— Не го ли усещаш?
— Вярно, че подушвам нещо — отвърна Кендарик. — Какво е това?
— Таласъми — отвърна Джеймс.
Вдигна пръст, за да им даде знак да останат на място, после се запромъква приведен към отворената врата.
Малко след това се върна. Вече бе извадил рапирата си.
— Четирима са. Двама спят, още двама се хранят в далечния ъгъл.
— Ще се погрижа за тях, без да вдигам шум — обеща Яжара.
— Чудесно — кимна Джеймс. — Аз пък ще „приспя“ другите двама.
Яжара затвори очи и Джеймс настръхна от събиращата се магия. Младата жена остана неподвижна за минута, после отвори очи.
— Готова съм.
— Какво направи? — попита Кендарик.
— Бавна магия. Заклинанието е почти завършено. Остава само да произнеса последните думи и ще влезе в сила. Много полезно нещо, когато трябва да се действа точно. Не става обаче за спешни случаи.
— Аха. — Той кимна, сякаш я е разбрал, макар да бе очевидно, че не е така.
Джеймс й даде знак да мине отпред. Стигнаха вратата и пристъпиха вътре. Тя произнесе на глас няколко думи.
— Един от таласъмите чу гласа й и се обърна. Понечи да се надигне, но в същия момент заклинанието на Яжара задейства и той застина — като насекомо, уловено в кехлибар. Спътникът му забоде лице в пълната чиния на масата.
Ослепително бялото поле около тях искреше така, сякаш бе от разпръснат диамантен прах.
Джеймс се приближи безшумно към койките, на които спяха двамата таласъми, и чевръсто им преряза гърлата. След това постъпи по същия начин с двамата парализирани. Когато приключи, се обърна към спътниците си:
— Трябва да побързаме. Другите със сигурност ще се върнат скоро.
Изтичаха до дъното на казарменото помещение и Джеймс отвори вратата. Влязоха в празна кухня. Над огъня вреше гърне.
Кендарик пребледня и се хвана за дръжката на вратата, а Яжара залитна назад. На окървавената маса до огъня се въргаляха останки от човешки труп. Главата бе подпряна в ъгъла, заедно с една ръка и крак.
— Майко на всички богове! — прошепна Солон.
Джеймс стоеше безмълвен. Едва успя да им направи знак да го последват. Излязоха от кухнята, минаха по едно мрачно тясно коридорче и Джеймс спря.
— А това подушвате ли го? — попита той.
— Пак ли таласъми?