— Моля ви… — чуха детско гласче. Очите на Яжара се изпълниха със сълзи.
— Няма ли край това зло? — прошепна тя.
— Очевидно не — отвърна мрачно Солон.
Джеймс застана до клетката и създанието промълви:
— Боли ме… моля ви…
С едно бързо движение Джеймс посече тила на детето-чудовище и то се свлече без звук на пода.
Яжара погледна скуайъра, но като видя гнева, изписан на лицето му, реши да премълчи.
— Така е по-добре — въздъхна Солон.
— Сега какво ще правим? — попита Кендарик.
— Ще изгорим всичко — заяви ядосано Джеймс, изтича до стената, където имаше рафтове със свитъци и книжа, сграбчи цяла купчина и я хвърли на земята. На едно писалище имаше горящ светилник и той го взе. Хвърли го върху разпилените свитъци и те веднага лумнаха в пламъци.
— Вижте! — извика Кендарик.
Бе открил още една перла. За разлика от предишната, тази беше прозрачна и в нея имаше умалено изображение на Халдонова глава.
— Това е уред за наблюдение отдалече — обясни Яжара.
Картината се смени и сега вече виждаха Носа на вдовиците и къщичката на Хилда.
— Дали чрез този уред не са попречили на заклинанието ми? — попита Кендарик.
— Така смятам — кимна Яжара. — Той създава широко магично поле около наблюдавания район. Полето не би могло да неутрализира всяка магия, но вероятно се е справило с твоето заклинание.
Пожарът зад тях се разрастваше.
— Какво ще правим с това? — попита Джеймс.
Яжара вдигна прозрачната перла и я запокити в огъня.
— Ето как ще решим проблема!
— Чудесно — ухили се Джеймс. — Време е да тръгваме. Взимайте факлите и палете всичко, което може да гори.
— А какво ще правим, ако таласъмите ни нападнат? — попита Кендарик.
— Ако затворниците не са ги изтрепали — заяви решително брат Солон, — ще се наложи да го свършим ние, нали?
— Побързайте — подкани ги Джеймс. — Да вървим да вдигнем кораба.
Глава 18
Сълзата на боговете
Когато излязоха от пещерата, слънцето вече се бе спуснало ниско над хоризонта.
— Ще можеш ли да извадиш кораба? — обърна се Джеймс към Кендарик.
— Сега ли? — Той поклати глава. — Мога да опитам, но след всичко, което преживяхме, мисля, че ще е най-добре да го оставим за утре сутринта.
— Всъщност след всичко, което преживяхме, лично аз бих предпочел да не оставяме нищо за утре. Мечището е на свобода и колкото по-бързо открием Сълзата и се върнем в Крондор, толкова ще съм по-спокоен.
На връщане бяха срещнали неколцина слуги на убития магьосник — двама таласъми, които оказаха отчаяна съпротива, и двама воини-скелети. Натъкнаха се също и на следи от няколко кървави битки, които им подсказаха, че затворниците са взели оръжие от казармата и са се постарали да го използват според предназначението му.
Яжара успя да скалъпи груба превръзка, с която да стегне раненото си рамо.
— Боя се, че ако ни се изпречи някоя по-голяма група — рече тя, — силите няма да ни стигнат.
— И преди сме срещали по-многоброен противник — отвърна Джеймс. — Но досега все имахме късмет.
— Късметът — отвърна брат Солон, — както обясняваше баща ми, е резултат на добре свършена работа.
— Все пак — закани се Джеймс, — когато всичко това приключи, обещавам да направя голямо дарение на Рутия. Дори понякога да е много гадна измамница.
Солон се засмя.
Излязоха на скалата и Кендарик рече:
— Ако този път се получи, корабът ще се издигне на повърхността и оттук до него ще се образува мъгла, която ще е достатъчно твърда, за да се стъпва върху нея. Би трябвало да издържи, докато отидем да вземем Сълзата.
— „Би трябвало“ — повтори Джеймс. — Какво означава това?
Кендарик се усмихна и сви рамене.
— Е, досега не съм имал възможност да изпробвам това заклинание. Все още работя върху продължителността му. Та затова казвам „би трябвало“. Надявам се да означава един час.
— Един час значи? — Джеймс недоволно го погледна. — Е, дано да ни стигне.
Кендарик затвори очи и подаде ръка на Яжара. Тя я хвана и зачете заклинанието от свитъка.
В началото морето около кораба се успокои, а вълните, които заливаха мачтата, се разредиха и удължиха. Изведнъж се появи мъгла и върхът на мачтата потрепна. После започна да се издига над водата. Скоро се видяха натрошените рей и увисналите на парцали платна. След по-малко от минута корабът вече се полюшваше на повърхността: от палубата му се стичаха цели водопади.
Перилата му бяха оплетени от водорасли, по надстройките пълзяха морски раци. Мъглата около корпуса започна да се сгъстява и корабът постепенно замря неподвижно.