Единият от двамата стражници, който разговаряше с младата жена, го забеляза и му кимна.
— Добър вечер, скуайър. Очаквахме ви.
Джеймс кимна и отвърна:
— Господа. Хиляди благодарности, задето сте наглеждали нашата почетна гостенка.
— Няма нищо, скуайър. Просто си изпълнявахме дълга.
Джеймс се обърна към младата жена, поклони се и каза:
— Моля за извинение, милейди, задето ви накарах да чакате. Аз съм скуайър Джеймс.
Магьосницата му отвърна с усмивка и изведнъж лицето й се промени. Тя наистина бе много красива, макар и по необичаен за жените от Западното кралство начин.
— Аз трябва да ви се извиня — пропя мелодичният й глас, — задето пристигам в този късен час, но керванът ни се забави по пътя. Казвам се Яжара и идвам от Звезден пристан.
— За мен е чест и удоволствие да се запозная с вас, милейди Яжара — рече Джеймс и се огледа. — Но къде е вашият антураж?
— В имението на баща ми, в покрайнините на пустинята Джал-Пур. В Звезден пристан нямах прислуга, нито ми беше необходима, докато пътувах насам. Смятам, че използването й отслабва волята. Откакто започнах да изучавам магьосническото изкуство, предпочитам да пътувам сама.
Джеймс бе сигурен, че изобилието от прислужници е една от главните атракции в двореца на принца: истинско удобство бе край теб винаги да се навърта някой, когото да пратиш по първата хрумнала ти работа. Едва сега се сети, че би трябвало да пристигне тук с почетен отряд войници, който да ескортира Яжара до двореца — рангът й със сигурност го изискваше — но беше предположил, че тя ще разполага със собствени телохранители. Но щом тя не бе повдигнала този въпрос, нямаше да го повдига и той.
— Разбирам — кимна Джеймс. — Ако желаете, ще оставим на войниците да пазят багажа ви, а аз ще уредя да го докарат в двореца още утре сутринта.
— Чудесно. Ще тръгваме ли?
Този път Джеймс реши да избягва преките пътища и се насочи към широките улици. Щеше да им отнеме малко повече време да стигнат до двореца, но пък нямаше да ги грозят опасностите на тъмните улички. Джеймс подозираше, че освен умението да използва тоягата при нападение, Яжара вероятно разполага и с известен брой подходящи магьоснически номера, но рискът от неприятни инциденти оправдаваше удължаването на пътя с няколко минути.
— Интересно — подхвана той разговор, след като избра новия маршрут, — какво мисли чичо ви за вашето назначение?
Яжара се засмя.
— Не зная, но се съмнявам да е особено доволен. А след като веднъж вече го ядосах, като избрах да уча в Звезден пристан, вместо да се омъжа за един „подходящ млад благородник“, боя се, че най-вероятно отново съм си навлякла гнева му.
— Имал съм честта да се срещам с чичо ви и от онова, което съм видял, ми се струва, че човек не би желал да е в списъка на противниците му.
Яжара се подсмихна само с ъгълчетата на устните си.
— За целия свят той може да е могъщият лорд Хазара-хан, човек, от когото се боят мнозина, поставили интересите си над интересите на Империята. За мен обаче си остава чичо Рахман, или „Рака“, както го наричах като малка, когато още не можех да произнасям правилно името му. Вярно, че искаше да ме омъжи за някакъв злощастен принц от Имперския дом — далечен братовчед на императрицата, — но когато заплаших, че ще избягам от къщи, ако ме прати на юг, той отстъпи.
Джеймс се засмя. Свиха зад ъгъла и продължиха нататък по широкия булевард, който водеше право към двореца.
Само след няколко минути Джеймс установи, че се забавлява истински в компанията на тази млада жена. Тя имаше жив ум, беше наблюдателна, интелигентна и духовита. Закачките й бяха лишени от типичната за придворните благородници язвителност.
За нещастие компанията й бе твърде забавна: твърде късно Джеймс осъзна, че се е отклонил от предназначения маршрут и се е отправил точно към района, който бе възнамерявал да избегне.
— Какво има? — попита го Яжара.
Джеймс се обърна към нея и се ухили — усмивка, която едва можеше да се различи на бледата светлина на един запален пред близката странноприемница фенер.
— Вие сте много наблюдателна, милейди.
— Това е част от занаята ми — отвърна тя и в гласа й се долови игривост. — Да не сме в опасност?
— Най-вероятно не, но в Крондор никога не можеш да си напълно сигурен. Нищо не пречи да сме нащрек. След няколко минути ще бъдем в двореца.
Без повече коментари двамата ускориха крачка, като оглеждаха тъмните сенки по улицата.
Тъкмо свиха зад един ъгъл, след който дворецът най-сетне се показа пред тях, когато Джеймс долови някакъв шум вляво. Обърна се и в същият миг осъзна, че е било примамка: камъче, хвърлено от другата страна, за да му отвлече вниманието.