— Да.
— А докато се занимаваме с него, корабът може отново да потъне.
— Да — обади се Кендарик.
— Този ден зле започна и очертава да завърши зле — заключи Джеймс, сграбчи дръжката на вратата и заяви: — Да става каквото ще.
Отвори вратата и видяха стая — съвсем празна, с изключение на една маса в средата.
— Че това е капитанската каюта — рече Джеймс. — Сигурно я е предоставил на Ордена, а той се е настанил някъде другаде.
— А това е Сълзата — добави Солон.
На масата бе поставено дървено ковчеже, с гравиран отстрани дракон. То сияеше с мистична синкава светлина и Джеймс веднага долови магията, която се излъчваше от него.
Премигването на светлината, извираща от ковчежето, бе единственото предупреждение, което получиха. Изведнъж през стаята премина вятър. Невидим удар повали Кендарик и той цопна в дълбоката до колене вода.
Във въздуха изникна неясно видение, което бързо придоби формата на обгърнат в златиста мараня дракон.
— Дръжте го настрана от мен — извика Солон, — инак няма да успея да го прогоня!
Джеймс размаха рапирата си, за да привлече вниманието на дракона, а Яжара изтича при Кендарик и му помогна да се изправи. След това вдигна високо тоягата си и подхвана заклинание.
Драконът съсредоточи вниманието си върху Джеймс. Призрачната му глава се стрелна напред. Джеймс долови раздвижване из въздуха, предизвикано от приближаващата се муцуна, и бързо отскочи встрани. Въпреки че ударът само го облиза, силата му беше значителна. Той изпъшка, но не се отказа от опитите да отвлече вниманието на дракона от другите.
Все пак успя да погледне за миг към монаха и забеляза, че е стиснал чука на Люк д’Обрейн пред гърдите си и реди трескаво ритуалните думи. Очите му бяха затворени.
Яжара приключи със заклинанието си и във въздуха се появи сноп алена енергия, плъзна се по тавана на каютата и се стовари върху дракона, като го оплете в рубинена мрежа. Чудовището се замята яростно и направи опит да нападне Яжара, но беше здраво стегнато.
— Колко ще издържи? — попита Джеймс.
— Не зная — отвърна Яжара. — Досега не съм го правила.
— Как е Кендарик?
— В безсъзнание, но ще живее.
— Радвам се да го чуя — отвърна задъхано Джеймс. — Това чудо рита като катър.
Изведнъж над всичко се разнесе гласът на Солон, който очевидно стигаше до края на заклинанието. Пред смаяните им погледи златистият дракон започна да се разширява и да разпъва рубинената мрежа, която сякаш всеки момент щеше да се скъса. Когато отекнаха последните думи на Солон, драконът взе да се смалява, докато не се превърна в златиста точица светлина, която трепна и изчезна.
Опразнената мрежа остана да виси във въздуха.
— Готово — заяви доволно Солон.
— Чудесно — рече Джеймс. — А сега да вземаме това проклето ковчеже и да се махаме оттук преди корабът да е потънал!
Солон кимна, затъкна втория чук в колана си и внимателно вдигна ковчежето, в което бе положена Сълзата на боговете. Джеймс и Яжара уловиха Кендарик под мишниците и го вдигнаха. Едва сега той се размърда.
— Какво стана? — попита замаяно.
— Тръгвай — нареди му Джеймс. — Прибираме се.
— Това е най-хубавото нещо, което ми се случва от седмици — въздъхна Кендарик, дръпна се от ръцете им и рече: — Мога да вървя и сам.
Изкатериха се по хлъзгавата стълба. Солон трябваше да подаде ковчежето на Джеймс, за да се качи, но щом стъпиха на палубата, си го взе. После един по един се спуснаха по въжетата върху полутвърдата мъгла, която обгръщаше кораба.
Вече се стъмваше. Малко преди да стигнат скалата, Джеймс спря и изруга:
— По дяволите!
— Какво има? — попита Кендарик.
— На брега има въоръжени хора.
— Може да са избягалите затворници — предположи Яжара.
— Боя се, че не са те — въздъхна Джеймс. — Вижте!
По пътя, който се извиваше откъм хълмовете, се спускаше някаква голяма тъмна фигура. Дори от това разстояние се виждаше червеникавата светеща точка на височината на гърдите.
— Мечището! — каза Джеймс.
— Мъглата започва да се разсейва — отбеляза Солон и в същия миг Джеймс почувства, че краката му потъват.
Минаха на бегом последните десетина стъпки, които ги деляха от скалата.
— Имаме ли избор? — попита Джеймс.
— Никакъв — отвърна Солон. — Ще трябва да се бием. Откъм мрака на скалите долетя гласът на Мечището:
— Нямате никакъв избор, а търпението ми е на изчерпване. Дайте ми Сълзата, или всички ще загинете.
— Защо ти е дотрябвала Сълзата? — попита Яжара. — Каква полза можеш да имаш от нея?