Спряха там, където скалата допираше пясъка. Хората на Мечището се приближиха към тях с оголени саби.
— Ха! — извика гигантът. — Не ви ли е казал монахът? Чрез Сълзата можем да общуваме с боговете, нали така, ишапецо? Но има и други богове, освен Ишап!
— Глупак си, щом не се боиш от гнева на Ишап! — провикна се Солон.
— Имам всичко, което ми трябва, за да се справя с вас — отвърна Мечището и докосна окачения на гърдите му амулет. — И с пръст не можете да ме докоснете! — Той извади дългата си сабя. — Но аз мога! Дайте ми Сълзата!
Внезапно откъм скалите зад пирата се показа приведена фигура, която се прокрадна към него. Беше Уилям. Младият офицер се метна на гърба на пирата и го повали.
Неочакваното нападение завари всички неподготвени. Наемниците около пирата се обърнаха, привлечени от шума, и Джеймс се възползва от тази възможност: хвърли се към най-близкия и заби рапирата си в гърба му. Мъжът издъхна още преди да е паднал на земята.
Солон сложи ковчежето със Сълзата на пясъка, извади чука на Люк д’Обрейн и прошепна молитва към Ишап. Яжара насочи тоягата си към наемниците и изстреля сноп от енергия.
Кендарик извади сабята си и викна:
— Аз ще пазя Сълзата!
Уилям се бореше с огромния пират и се мъчеше да свали амулета от шията му. Мечището замахна назад с дивашка сила и нанесе страховит удар в ребрата на младия лейтенант.
Уилям отхвърча и падна тежко, но за щастие ризницата му пое голяма част от удара и той отново скочи.
Мечището се извърна и го изгледа със зловеща усмивка.
— Добре замислено, момче — рече той. — Но сега ще те убия.
Уилям погледна към скалата над тях, където стоеше Сиди, и извика:
— Помогни ми!
Сиди повдигна рамене.
— Млади момко, казах ти да вземеш амулета, и тогава ще ти помогна. Без него ще трябва да се оправяш сам.
— Кахули! — провикна се Уилям отчаяно. — Нали казваше, че няма да ме оставиш сам?
— Кахули? — повтори захилено Мечището. — Няма ли някой по-значителен бог, когото да повикаш? — Той стисна амулета и посочи ковчежето, в което бе положена Сълзата. — Този амулет ме прави неуязвим. Получа ли Сълзата, ще си осигуря могъщество, каквото имат само боговете! И аз ще стана бог!
Уилям отново вдигна глава към небето.
— Кахули, дари ме с възмездие!
Чу се остър пронизителен звук, който накара Джеймс, Яжара и пиратите около тях да си запушат ушите. Дори Мечището неволно отстъпи назад. Само Уилям, изглежда, не обърна внимание. Изведнъж между Мечището и младия лейтенант изникна някакво призрачно видение.
— Талия! — извика Уилям. Момичето се усмихна и отвърна:
— Няма да си сам, Уилям.
А после пристъпи към Уилям и се сля с него. Тялото му се окъпа в златисто сияние и бронята му заблестя.
Пред очите на изумените наблюдатели Уилям се променяше. Широките му рамене станаха още по-плещести. От сребриста ризница от халки бронята му се превърна в плътни доспехи от тъмен, почти черен метал. На главата му се появи шлем, който закри цялото му лице и само очите му святкаха през тесните процепи. И тогава един глас, който не принадлежеше нито на Талия, нито на Уилям, произнесе:
— Аз съм Кахули. Аз съм Богът на отмъщението.
Фигурата вдигна ръка и в нея се появи меч от пламъци. С изумителна скорост мечът проряза въздуха и удари Мечището по рамото. Пиратът трепна и отскочи. Едничкото му око се изцъкли.
— Тече ми кръв! И ме боли!
Той се хвърли върху тайнствената фигура, но когато я удари, цялото му тяло се разтърси. Превъплъщението на Кахули нанесе нов удар, Мечището се погледна и видя, че през гърдите му минава широка кървяща рана. Пиратът се олюля и извика:
— Не! Не може да бъде!
Замахна отново, но Богът на отмъщението отби невъзмутимо удара му, а след това го върна. Мечът му се стрелна право напред и прониза пирата в корема.
Мечището падна на колене, стиснал пламтящото острие.
— Не — каза невярващо. — Ти каза, че това не може да се случи. Каза ми, че не мога да умра. Ти ми обеща! Ти каза, че никога няма да умра! — Той се стовари на пясъка и единственото му око се ококори към небето. — Ти каза… че не мога… да умра…
Богоподобната фигура постоя за малко надвесена над него, после отново се обгърна в трепкаща светлина и прие облика на Уилям.
Младият воин се олюля, сякаш споходен от внезапна слабост. После падна на колене. До него отново се появи сянката на Талия.
— Успяхме, Талия — прошепна й той. — Свърши се. Духът на младата девойка му се усмихна.
— Сега вече мога да почивам в мир. Благодаря ти, Уилям.
По страните на Уилям се стичаха сълзи.
— Недей, Талия! Моля те, остани!
Докато постепенно чезнеше от погледа му, тя отвърна: