— Ами така си е. Четири дни непрестанна езда, като не броим раните и ожулванията.
— Най-важното е, че Сълзата е в безопасност. Какво друго открихте?
— За Гадника нищо. Мисля, че този човек е един от агентите на някакъв тип, който се казва Сиди.
Уилям бе разказал на Джеймс всичко, което бе узнал за Сиди — от срещите с него преди нападението срещу херцога на Оласко и при реката. Джеймс предаде накратко наученото от Уилям и приключи:
— Изглежда, е търговец и ренегат, който си има вземане-даване с таласъмите от северните планини, както и с напълно законопослушни поданици. Поне така изглежда.
— Подозираш ли нещо повече?
— Доста повече. Той знае твърде много и освен това… — Джеймс се замисли. — Мисля, че го зърнах на хълма, когато Уилям нападна пирата в гръб. Ваше височество, направо настръхвам, като се сетя за него. Не ми се вярва да е обикновен търговец.
— Магьосник, или може би жрец?
— Възможно е. Много държеше да докопа амулета на Мечището, така че подозирам, че всъщност му го е дал той.
— Каква поредна загадка е това? — въздъхна Арута.
— Този въпрос, ваше височество, не дава мира и на мен — призна Джеймс.
Арута се надигна и отиде до прозореца. На плаца имаше строева подготовка и той видя как Уилям бърза към казармата.
— Младият Уилям се справи добре — отбеляза принцът.
— Някой ден ще стане рицар-маршал на Крондор — заяви гордо Джеймс. — Стига все пак най-накрая да пенсионирате Гардан.
Арута се обърна и го изгледа. На лицето му трепкаше усмивка — нещо необичайно за него.
— Той ме заплаши, че в най-скоро време ще се качи на някой кораб и ще отплава за Крудий. Каза ми, че съм можел да го върна само под стража.
— И как ще постъпите?
— Ще го оставя още малко на служба, после ще повикам Локлир да заеме неговия пост.
— Локлир — рицар-маршал?
— Ти самият ми каза, че докато аз командвам армията, ще ми е нужен някой с администраторски заложби. Локлир със сигурност е подходящ избор за тази работа.
— Така е — съгласи се Джеймс. — Аз самият нищо не разбирам от счетоводство.
— Ще го оставя да помръзне още една зима в изгнание, после ще го повикам и ще пратя Гардан у дома.
— Ама този път наистина?
Арута се засмя.
— Да. Ще му позволя да се прибере в Крудий и да лови по цял ден риба на пристана — да прави каквото му душа иска.
Джеймс се надигна.
— Ваше височество, трябва да свърша още някои неща преди празненството. Ще позволите ли да си тръгна?
Арута му махна.
— Свободен си. До довечера.
— Благодаря, ваше височество. — Джеймс се поклони и излезе.
Арута, принц на Крондор и вторият по власт в Островното кралство, стоеше до прозореца на кабинета си, дълбоко замислен. Заел този пост в младежките си години, при обсадата на Крудий по време на Войната на разлома, сега той вече бе мъж на средна възраст.
Чакаха го още доста години живот, ако боговете бяха милостиви, но той бе преизпълнен със спокойна увереност, след като съдбата на отечеството му лежеше в ръцете на млади и способни хора като Джеймс, Яжара и Уилям. Позволи си да поостане още малко до прозореца — наслаждаваше се на тези безгрижни мигове, преди да се върне при писалището, където го чакаше купчина книжа с неотложни дела.
Джеймс прекоси бързешком двореца. Трябваше да прати вест на Джонатан Мине и на другите двама агенти, за да ги осведоми, че се е прибрал в Крондор. След това възнамеряваше да се поразходи по улиците, за да навести осведомителите си, които трябваше да събират сведения за дейността На Гадника и неговата банда. Сега, когато случаят със Сълзата на боговете бе приключен успешно, Джеймс бе — твърдо решен да съсредоточи цялото си внимание върху този потенциален бъдещ водач на престъпния свят и най-сетне да разкрие истинската му самоличност. А след това щеше да освободи града от нежеланото му присъствие.
Припомни си отново нещата, които трябваше да свърши. Ако побързаше, щеше да има време да се прибере, за да се изкъпе набързо и да се преоблече преди празненството.
Беше уморен, но възнамерявайте да се наспи на следващия ден. В момента вършеше онова, което му доставяше най-голямо удоволствие — да служи на Принца. Освен това се Намираше там, където се чувстваше най-добре на целия свят: в Крондор.
Епилог
Предизвикателството
Ручейчета вода се стичаха от самотната фигура, която куцукаше по потъналия в сумрак коридор. Миришеше на дим и на разложени трупове.
Малкият огън, който Сиди бе запалил сутринта, продължаваше да тлее. Той измъкна една затъкната в стената факла и я запали.