Кнут разтърка очи, но не можа да различи нищо повече в мрака. „Сигурно е заради вълнението“ — помисли той. Такива несметни богатства действаха на въображението. Той обърна мислен взор към бъдещето и неволно се засмя. Вече беше уговорил всичко. Щеше да плати на керванджиите, а сетне, когато си свършат работата, да нареди да ги избият. Когато стигнеше в Крондор, всичко — до последния сребърник, до последното скъпоценно камъче — щеше да принадлежи само на него.
— Къде отиваме? — попита един от пиратите.
— „Капитане“ — подсказа му Кнут.
— Какво?
— Къде отиваме, капитане — повтори натъртено Кнут и го изгледа хладно.
Пиратът повдигна рамене, сякаш поправката нямаше особено значение и рече:
— Добре де: къде отиваме, капитане? Колко остава до брега и мястото, където ни чакат твоите хора?
Кнут поклати глава — още една причина да не съжалява, че този тип и другарите му скоро щяха да си получат заслуженото.
— Имаме уговорена среща на северния край на Рибарското селце до Крондор.
— Значи Рибарското селце — отвърна пиратът, но се сепна и добави: — Капитане!
Гребците изпъваха веслата през цялата нощ и когато до зазоряване оставаха не повече от два часа Кнут повика най-доверените си хора и ги попита:
— Каква е обстановката?
— Хората на Мечището са изнервени, но са твърде глупави, за да измислят нещо. Въпреки това изглеждат недоволни. Плаши ги мисълта, че са измамили капитана си.
Кнут кимна, после нареди:
— Щом всичко е наред, долу в трюма има няколко делви с вино. Раздайте го.
— Разбрано, капитане — рече един от хората му и се захили. — Ще празнуваме, а? Какво пък, това може да поуспокои духовете.
Кнут също се засмя, но не отговори.
След десетина минути откъм трюма долетяха радостни възгласи — приятно разнообразие след часовете, през които се чуваше само скърцането на веслата и пъшкането на изнурените гребци. Скоро гласовете се усилиха, чуха се весели подвиквания и шеги — хората му продължаваха да щъкат между редовете и да разливат щедро виното.
Междувременно Кнут се приближи към кормчията и му каза:
— Аз ще поема управлението. Слез и ти да си отдъхнеш. Вземи и останалите момчета от палубната вахта.
Пиратът кимна и без да чака втора подкана, се спусна в трюма. Изглежда, имаше пълно доверие в уменията на Кнут да се прокрадва из крайбрежните води. През това време лоцманът се зае да направи някои изчисления. Предполагаше, че ще доближат брега някъде по времето, когато първите членове на екипажа започнат да показват симптоми на обезсилване. Ако имаше късмет, останалите щяха да сметнат, че причината е в изпития алкохол. С още малко късмет можеше да стане така, че и те да са издъхнали в момента, когато галерата опре песъчливия бряг. Керванджиите, които ги очакваха там, не ставаха за резачи на гърла — от тях се искаше да натоварят съкровищата.
Кнут бе оплел всички с лъжите си. Керванджиите смятаха, че той работи за Праведника, прословутия водач на Гилдията на крадците. Кнут си даваше сметка, че без тази малка измама не би могъл да ги държи под контрола си, стигнат ли пределите на града. Ако не вярваха, че зад него стои тази страховита сила, щяха да му видят сметката също както той — на екипажа.
Шумът на вълните се промени и Кнут забеляза в далечината пяната на прибоя. Почти не се налагаше да поглежда, за да се ориентира къде се намира.
По стълбата от трюма се покатери полюшващ се пират. Изправи се пред него и го заговори, заваляйки думите:
— Капитане, ама к’во имаше в тоя ейл? Момчетата се натръшкаха до един…
Кнут се засмя. Пиратът пред него също не беше мъж в зряла възраст, а по-скоро седемнадесет-осемнадесет годишен младеж. Момъкът политна напред. Откъм трюма долетяха пиянски гласове, които скоро утихнаха.
Вече нямаше кой да гребе — идваше най-опасната част от неговия план. Кнут изтича при задната мачта, завъртя скрипеца и вдигна едно малко, предварително приготвено платно. Сега можеше да разчита само на него за движението на кораба. В противен случай, останала неуправляема, галерата щеше да се разбие в скалите.
Тъкмо когато затягаше въжетата на платното, нечия ръка го улови за рамото и го завъртя. Насреща му се хилеше злобното лице на канибала.
— Шакахан не пие ейл, дребосъко.
Кнут се вцепени. Ръката му се спусна към затъкнатия в колана кинжал, но въпреки това той реши да изчака, за да види какво ще предприеме канибалът. Зловещият пират стоеше пред него съвършено неподвижно.
— Не пие ейл — повтори той.
— Ще ти дам половината от златото — рече Кнут.
— Аз пък ще го взема всичкото — отвърна канибалът и извади ножа си. — А теб ще те изям.