Кнут отскочи и измъкна кинжала. Знаеше добре, че не може да си мери силите с опитния пират, но го пришпорваше страхът от смъртта и мисълта за несметното съкровище в трюма. Той зачака, надявайки се да спечели поне още няколко минути.
— Щакахан не пие ейл — рече отново канибалът.
Едва сега Кнут забеляза, че коленете на пирата се подгъват. Изведнъж той полетя напред и се просна на палубата. Кнут коленичи до него и го разгледа предпазливо. Канибалът бе спрял да диша.
— Може да не пиеш ейл, дяволско изчадие, но със сигурност се наливаш с бренди — разсмя се лоцманът, изправи се и отново зае мястото си при руля. Изви носа на галерата така, че да разцепи крайбрежните вълни и да се забие в гладкия песъчлив бряг, където вече го очакваха фургоните на кервана. Шестимата мъже, седнали на плажа, скочиха и размахаха ръце за поздрав. Кнут бе наредил да не спускат фургоните на самия плаж, за да не затънат до осите, когато ги натоварят със съкровищата. Керванджиите трябваше да пренесат сандъците и чувалите от трюма. Тежка, но добре платена работа.
Галерата едва бе заровила нос в пясъка, а Кнут вече раздаваше заповеди. Докато шестимата керванджии се качваха на борда, лоцманът извади кинжала и се спусна в трюма, за да провери дали има оцелели след отровния ейл.
Имаше само един човек на този свят, на когото лоцманът би могъл да се довери, за да скрие заграбената плячка. Едва след това можеше да си позволи да се отпусне, да се напие до забрава, да се сбие с първия срещнат и да бъде хвърлен в тъмницата. Пък нека след това Мечището да го търси, мислеше си Кнут — стига по някакво чудо да е оцелял. Нека онова побесняло животно се опита да го измъкне от най-добре охранявания затвор на града, в който на всяка крачка се срещат магьосници. Нека сам се напъха в ръцете на войниците и тогава най-малкото, което може да го сполети, ще е да го убият. А след като Кнут се увереше, че е изчезнала всяка заплаха за живота му, щеше да дойде времето за преговори. Защото той щеше да е единственият човек, който знае къде точно е потънал ишапският кораб. Само той би могъл да отведе хората на принца и представителите на Мореходната гилдия до мястото на бедствието, за да може магьосникът на гилдията да вдигне кораба на повърхността и да извади от трюма онова, на което така бе жадувал да сложи ръка грамадният пират. И тогава Кнут отново щеше да е свободен, а Мечището щеше да гние в тъмницата или да нахрани рибите на дъното, с привързана за краката тежест. Нека всички останали си мислят, че съкровището е потънало с пиратския кораб, в някоя подводна падина на миля от брега.
За пореден път Кнут се поздрави за брилянтния план и отново се залови за работа, докато носачите вече разтоварваха „съкровището на Праведника“.
На няколко мили по-надолу по брега първите лъчи на слънцето озариха една самотна фигура, която излизаше от вълните. Подгизналите от продължителното и изнурително плаване дрехи бяха прилепнали върху грамадното тяло на пирата. Единственото му зрящо око се плъзна по околния пейзаж, дирейки някакви познати ориентири. Едва когато изпълзя на сухия пясък, гигантът си позволи да въздъхне, а после от устата му се изтръгна вик:
— О, Кнут, проклетнико! Кълна се във всички най-страшни богове, че ще те намеря и ще набуча черния ти дроб на шиш. Но преди това ще ми кажеш къде е Сълзата на боговете!
След като се посъвзе, Мечището пое на север, към мястото край Носа на вдовиците и селцето Халдонова глава, където се намираше тайният храм. Там го очакваха верни хора, с чиято помощ се надяваше да проследи Кнут. Всеки член на екипажа, който го бе предал, щеше да умре от бавна и мъчителна смърт. При мисълта за тяхната измяна Мечището отново закрещя ядно. После изправи рамене и закрачи още по-уверено.
Глава 1
Пристигане
Джеймс крачеше забързано в нощта.
Докато прекосяваше двора на двореца в Крондор, неволно се намръщи — тялото все още го болеше след изпитанията, на които го бе подложил при схватката с Нощните ястреби. Въпреки това смело можеше да заяви, че отново се чувства във форма, стига да не обръща внимание на постоянната жажда за сън. И нищо чудно, като се имаше предвид, че тъкмо се бе унесъл в сладка дрямка, когато на вратата се почука и един паж го осведоми, че към града най-сетне се приближава закъснелият керван от Кеш. Докато си навличаше дрехите, Джеймс трябваше да се пребори с желанието да се шмугне обратно под топлите завивки и да захърка.
Проклинайки задължението точно той да посрещне пристигащата магьосничка, Джеймс изтича при външната порта и се обърна към двамата часовои: